Айрис Йохансен - Вихрената годеница

— Спете сега — прошепна тя. — Аз съм тук. Всичко е наред. Веднага след това усети как той се поотпусна и как дишането му стана дълбоко и равномерно.

Скоро Жан Марк заспа непробуден сън.

— Хайде, остави вече рисуването. Ела тук да изиграем една игра фаро.

Жулиет нямаше време да погледне Жан Марк, защото тъкмо прибавяше малко жълто към зеленото на дърветата върху платното.

— Какво?

Чак сега се обърна към изтегнатия в леглото Жан Марк.

— Заета съм.

— Но това продължава вече с часове — протестира той сухо. — И ако не предявя правата си, вероятно ще стърчиш още четири часа пред статива.

— Какви права?

— Правата на един умиращ от скука, раздразнен болен, който е занемарен заради боите и лененото платно.

— Още малко.

Тя продължи да рисува, но през цялото време усещаше погледа му, вперен в гърба си.

— Кажи ми как е — настоя той неочаквано.

— Кое?

— Рисуването. Наблюдавах израза на лицето ти, докато рисуваше. Ти беше в истински унес.

Жулиет бе изтръгната от съсредоточеността си и изведнъж се притесни. Всеки ден той лежеше с часове, без да откъсва поглед от нея, но досега не беше й правил никаква забележка. Изкуството й си беше нейна лична страст. Когато сега поиска да разбере чувствата й, докато работеше, тя внезапно се усети някак разголена.

— Рисуването е… приятно.

Той се засмя тихо.

— Едва ли това е точната дума. Ти изглеждаше направо обсебена — като светица, която изкачва стъпалата към небето.

Жулиет въобще не го удостои с поглед.

— Що за кощунство и богохулство! Сигурна съм, че нямате и най-бегла представа как се чувства една светица.

— Ти обаче имаш, нали? — подразни я той. — Хайде, разкажи ми как се чувстваш.

В началото тя мълчеше. Никога досега не беше опитвала да изрази с думи чувствата си към своята работа, ала ненадейно откри, че й се иска той да ги знае.

— Това е сякаш се нося в потоци лунна и слънчева светлина… сякаш пия направо от дъгата и се опиянявам от всички багри и нюанси на света. Тогава усещането е толкова фантастично, че чак ме боли. — Тя впери очи в картината, да не би да погледне към него и да открие, че й се смее. — Но понякога нищо не ми се удава и тогава също изпитвам болка.

— Явно рисуването е доста болезнено занимание. Ала на теб ти харесва, нали?

Тя кимна усърдно.

— Да и още как.

— Хубаво ли е? — попита той тихо.

Накрая тя все пак го погледна и не откри и сянка от насмешка във внимателния израз на лицето му. За втори път кимна.

— По-скоро е борба, за да се сътвори нещо хубаво.

В този миг сияеща усмивка огря тесните му тъмни черти и тя го загледа очарована. Гъстата черна коса на Жан Марк беше разрошена, бялата му ленена риза бе разкопчана почти до средата и се виждаше гъстият триъгълник от косми на гърдите му… и все пак той излъчваше елегантност. Милостиви Боже, колко много й се искаше да нарисува този мъж! Откакто беше започнал да оздравява, тя много пъти го беше молела да й разреши, но той също толкова упорито й бе отказвал.

— Мои дълг е да те избавя от това болезнено развлечение — каза той. — Ела тук да поиграем фаро.

— Ей сега… само още мъничко…

— Хайде!

— Бъдете доволен, ако въобще играя с вас. През последните дни много се разглезихте. Но явно сте били такъв и преди.

— Разглезен ли? — Жан Марк се надигна в леглото. — Но аз не съм фаворит на кралицата. Как би могъл един клет жалък търговец с обикновен граждански произход да е разглезен?

— И аз не съм сред фаворитките на кралицата. Тя е много мила с мен, но нейната благосклонност е насочена на първо място към майка ми — каза Жулиет. — А мосю Гийом твърди, че малко благородници във Франция могат да се мерят по богатство с вас.

— Не трябва да се слуша какво дрънкат хората.

— Че защо не? Щом вие не желаете да ми разкажете нищо за себе си… Приличате на огледалата в галерията на Версай, отразявате, но не разкривате нищо от себе си.

— А пък твоето задължение като човек на изкуството е да разгадаеш потайната ми душа, нали така?

— Пак ми се присмивате. — Тя се обърна отново към статива си. — Ала донякъде имате право. Вече можах да науча нещичко за вас.

— Наистина ли? — Усмивката му изчезна. — Любопитен съм да разбера какво си открила.

— Вие сте разглезен.

— И по-точно?

— Срамувате се да изглеждате слаб и безпомощен.

— Това необичайно ли е?

— Не, и аз изпитвам същото. Освен това не сте толкова твърд, колкото изглеждате.