Айрис Йохансен - Вихрената годеница

— Морето.

— Тогава мислете за морето. — Тя премести ръцете си и сега пръстите й се вплетоха в неговите. — Дръжте се здраво и ми опишете морето. Кажете ми как сте го запазили в спомена си.

— Буря… стихия… вълни, който се удрят в кораба. Сиво-синя вода, която блести…

Изгаряща, нажежена до бяло болка!

— Морето! — шепнеше Жулиет, впила поглед в него. — Мислете за морето!

— Само още веднъж трябва да дръпна — съобщи лекарят успокоително и натисна по-силно.

— Спокойно! — Жулиет следеше неотстъпно Жан Марк. — Разказвайте ми още за морето.

— През някой хубав, спокоен ден, когато слънцето грее, то изглежда така, сякаш се носиш върху огромен сапфир.

Проблясващи кафяви очи, които прогониха болката.

Той облиза напуканите си устни.

— И когато корабът се отправи към бреговете…

Нейната кожа… снежнобяла, като че осветена отвътре, с две рози върху страните.

— Водата се превръща в смарагд… човек никога не знае…

Болка!

Жан Марк се изопна, когато извадиха с един замах камата от рамото му.

— Така, това било то. — Лекарят се извърта с гръб към леглото, като държеше в ръката си кървавата кама. — Сега ще хвърля този непотребен предмет и ще почистя и превържа раната.

Жан Марк лежеше запъхтян в леглото; цялото пространство около него сякаш се въртеше. Усещаше как кръвта шурти от раната и се стича по рамото му.

— Трябва да ме пуснете — каза Жулиет.

Жан Марк неразбиращо се втренчи в нея.

Тя се опитваше да освободи ръцете си.

— Не мога да помогна на лекаря, ако не ме пуснете.

Той бавно осъзна думите й и постепенно разхлаби пръстите си, впити в нейните.

Жулиет с облекчение разтри ръката си.

— Вече е по-добре. Най-лошото мина.

— Наистина ли? — Без нейното съприкосновение се чувстваше ужасно сам. Чудно. Не можеше да си спомни някога да е приемал утеха от жена. — Слава Богу, че всичко свърши — вече ви казах, не съм създаден за герой.

— Малко хора биха издържали този болки, без да охнат дори.

Слаба усмивка заигра по устните му.

— Но защо да скимтя и стена? Та аз си мислех за нещо хубаво.

Жулиет се изправи на стола и протегна схванатото си тяло. Беше седяла цели часове, без да помръдне. Искаше й се да стане и да се разходи из стаята, но се боеше да не събуди болния. Андреас беше спал неспокойно и с прекъсвания, след като преди няколко часа лекарят си беше тръгнал.

Погледът й се спря на лицето му и тя започна да го изучава захласнато. Mon Dieu 6 6 Боже мой (фр.) — Б.пр. , с какво удоволствие би го рисувала!

Интересът прогони умората й, докато изследваше лицето му във всички подробности. Колко много искаше сега да има под ръка хартия и молив. Беше се отказала да се стреми към възможно най-голямото сходство, когато рисуваше хора, защото моделите й почти винаги се обиждаха. По тази причина беше стигнала до убеждението, че не си струва да рисува лицата такива, каквито са в действителност. Но сега знаеше, че тук лежи един мъж, който пет пари не дава, че ще го изобрази какъвто е. Той не изпитваше никаква потребност от ласкателства, защото твърде добре знаеше кой е и какъв е, и не го беше грижа за мнението на другите.

Бронзовото му лице беше прекалено издължено, скулите му прекалено високи, устните прекалено рязко очертани, тъмните му очи прекалено твърди и решителни под черните като катран вежди и тежки клепачи. Всяка от чертите му, разглеждана сама за себе си, беше непривлекателна и лишена от чар, но заедно те се допълваха в съвършена хармония и лицето му беше далеч по-обаятелно и интересно от обикновените лица на красавците.

Беше истинско предизвикателство да нарисува образа му, да проникне през циничната защитна броня и да открие какво има зад нея, да разреши загадката на тези черни като смола очи. Това лице нямаше лесно да разкрие своите тайни, но Жулиет бе сигурна, че след време ще може да нарисува човека, а не маската му.

Какво щеше да стане обаче, ако нямаше това време? Всяка дълбока рана представлява голям риск и не беше изключено смъртта да го отнесе, преди…

Клепачите му се повдигнаха и черните му будни очи блеснаха срещу нея.

— За какво мислите?

Беше толкова слисана, че изплю камъчето:

— Надявах се да не умрете, преди да ви нарисувам.

— Колко трогателно! Вървете да поспите.

Тя впи очи в него и си наложи да се отпусне.

— Не бъдете глупав. Лекарят твърдеше, че може да се появи треска. Нима мислите, че след всички усилия, които хвърлих за спасяването ви, ще ви оставя просто така да умрете поради липса на грижи?