Айрис Йохансен: Вихрената годеница

Мария Антоанета се засмя непринудено.

— Е, в такъв случай камък ми падна от сърцето!

— Откакто преди две седмици пристигнахме тук във Версай, тя непрекъснато снове из двореца и се възхищава на картините и скулптурите. — Забулени в сълзи, синьо-виолетовите очи на Селест блестяха влажно. — Знам, че тя не е твърде послушна, но откакто ми бе отнет моят верен Анри, за съжаление занемарих възпитанието й. Като сама жена в света не ми е никак лесно.

Лицето на кралицата се смекчи, когато погледна Селест.

— Тегобите на майчинството не са ми чужди. — Тя улови ръката на Селест и я вдигна към бузата си. — Ще се постараем да ви облекчим във всичко, моя скъпа Селест.

— Ваше величество сте прекалено любезна и мила. — Окъпаната от сълзи усмивка на Селест беше неотразимо чаровна. — За мен е достатъчно, че мога да съм сред вашето обкръжение. В края на краищата аз въобще не съм родена французойка. Чух, че Версай не цени високо испанците. Когато пристигнах при двора, не смеех дори да мечтая, че ще ми отредят честта да бъда сред вашите дами.

Как успяваше майка й да накара сълзите в очите й да блестят, но без да преливат и да мокрят бузите й? Жулиет, която беше наблюдавала често това, не преставаше да се учудва.

— Когато като млада годеница дойдох от Австрия и аз отначало бях чужденка. Ние двете станахме французойки чрез браковете си.

Мария Антоанета целуна дланта на Селест.

— Още една прилика между нас. Дворът само спечели от вашето присъствие, Селест. Щяхме да бъдем безутешни, ако бяхте решили да вехнете в онзи грозен замък в Нормандия.

Двете жени размениха поглед на най-дълбоко разбирателство, преди кралицата неохотно да пусне ръката на Селест.

— Струва ми се, че сега трябва да предприемем нещо, за да изтрием сълзите на вашата дъщеричка. — Кралицата отново коленичи, хвана Жулиет за раменете и я погледна с престорена сериозност. — Аз наистина съм на мнение, че една толкова страстна любов към изкуството би трябвало да се възнагради щедро, но майка ти е съвсем права. Малката художничка се нуждае от учител. Ще се погрижа моята приятелка Елизабет Виже льо Брюн да ти дава уроци по рисуване. Тя е прекрасна художничка и много мил човек.

Жулиет се втренчи недоверчиво в кралицата.

— Мога ли да запазя боята си?

— Ама, разбира се, тя ще ти трябва, за да нарисуваш своите картини. Дори смятам да ти дам още бои и отгоре на всичко ленено платно, каквото използуват живописците. Сигурно един прекрасен ден ще нарисуваш превъзходни картини за мен. — Кралицата поглади с длан къдриците на Жулиет. — Ала при едно условие…

Разочарованието беше толкова голямо, че на Жулиет едва не й прилоша. Нищо нямаше да излезе от всички тия празни приказки. Би трябвало да знае, че кралицата само си играе с нея като котка с мишка. Възрастните рядко казват истината на децата. Защо кралицата да е по-различна от тях?

— Не прави толкова нещастна физиономия — предупреди я Мария Антоанета с тих присмех. — Моля те само да ми обещаеш, че ще бъдем приятелки.

Жулиет стоеше неподвижна, сякаш поразена от гръм.

— Приятелки ли?

— Нима е толкова невъзможно?

— Не! — Сърцето и биеше толкова силно, че почти й отнемаше дъха. Бои! Ленено платно! Приятелство! Беше прекалено много. За секунди й се стори, че се възнася към сводестия таван, така че трябваше отново бързо да се върне на земята. — Но вие не ще искате дълго да бъдете моя приятелка.

— Че защо?

— Защото казвам неща, които не се харесват на хората.

— Защо в такъв случай ги казваш, след като знаеш, че заради тях ти се сърдят?

— Защото да лъжеш е глупаво. — Жулиет пресрещна погледа на кралицата, а в гласа й отекна отчаяние, когато продължи: — Но аз ще се постарая да съм такава, каквато вие искате. Обещавам, че ще бъда послушна.

— Шшт, искам само твоята откровеност. — Гласът на кралицата издаваше униние. — Във Версай откровеността рядко се среща.

— Ах, ето я най-сетне и Маргьорит. — Селест беше видимо облекчена, сякаш тежък товар се свличаше от плещите й. А Жулиет се умърлуши при вида на високата, облечена в черно Маргьорит Дюкло. Нейната бавачка идваше заедно със същия красив господин, когото кралицата беше нарекла Аксел.

Селест улови Жулиет за ръка.

— Моето скъпо дете трябва да си ляга. Вашата добрина несъмнено развълнува Жулиет толкова силно, че тя няма скоро да заспи. Веднага ще се върна, Ваше величество.

— Побързайте. — Мария Антоанета погали Жулиет по бузата, докато погледът й се спря замечтано на Аксел дьо Ферзен. — Вярвам, че ще изиграем още една партия бакгамон, преди да се оттеглим.