Айрис Йохансен - Издирването

— Нямаше да го убие. Щях да се хвърля върху него и да ви оставя да разчистите отломките над мен. — Усмихна се вяло. — Зная кой е важен тук.

— Много смешно! — Поклати глава. — Само че не се шегуваш.

— Не. — Тя потърка очи. — В ръката си държеше молитвена броеница, Бойд. Трябва да я е сграбчила, когато земетресението е започнало. Но не й е помогнала, нали?

— Май не.

— Нямала е и шестнадесет, а е била бременна.

— По дяволите!

— Да. — Леко подръпна каишката на Монти. — Скоро ще се върнем.

— Не ме слушаш. Аз командвам в това издирване, Сара. Искам да си починеш. Вероятно сме намерили всички оцелели. Очаквам заповед да потеглим утре.

Руският екип може да приключи с откриването на мъртвите.

— Значи имаме още по-големи основания да работим усилено, докато дойде заповедта. Никое от руските кучета не притежава обонянието на Монти. Знаеш, че е невероятен.

— И теб си те бива. Известно ли ти е, че другите членове на екипа се обзалагат дали действително можеш да четеш мислите на това куче?

— Пълни глупости. Те самите са доста близки със своите. Знаят, че щом живееш с някое животно, трябва да се научиш да го разбираш.

— Но не като теб.

— Защо водим този разговор? Важното е, че Монти е неповторим. Откривал е оцелели, когато всички други са губили надежда. Може да намери още някого днес.

— Няма такава вероятност.

Тя се отдалечи.

— Говоря сериозно, Сара.

Хвърли му поглед през рамо.

— А ти откога не си спал, Бойд?

— Не е твоя работа, по дяволите!

— Слушай думите ми, не гледай делата ми, така ли? Ще се видим след няколко часа.

Чу го да ругае, докато се придвижваше през отломките към подвижния им лагер в подножието на хълма.

Бойд Медфорд бе добър човек, отличен водач на екипа и всичко, което бе казал, бе разумно. Но в определени моменти не можеше да запази хладнокръвие. Имаше твърде много загинали. Твърде малко оцелели. О, боже, твърде много трупове!…

Броеницата…

Дали онова бедно момиче е имало време да се помоли за живота си и за този на детето си, преди да бъде премазано? Вероятно не. Земетресенията причиняваха разрушения мигновено. Може би трябваше да се надява смъртта да е дошла бързо и девойката да не е страдала.

Монти се притисна до краката й.

Тъжен.

— Аз също. — Отвори му вратата на караваната. — Случват се такива неща. Може би следващия път ще бъде различно.

Тъжен.

Наля вода в купичката му.

— Пий, момче.

Тъжен.

Легна пред металния съд.

Скоро щеше да пийне, но смяташе да изчака час-два преди да го нахрани. Беше твърде разстроен, за да яде. Така и не можеше да свикне с откриването на мъртвите.

Нито пък тя.

Седна на пода до него и го обви с ръце.

— Всичко ще се оправи — прошепна. — Може би следващия път ще намерим живо момченце, като вчера. — Вчера ли беше? Дните се сливаха, когато участваха в спасителна операция. — Помниш ли детето, Монти?

Детето.

— То дължи живота си на теб. Затова трябва да продължим. Дори да е болезнено. — Господи, как болеше! Мъчително бе да гледа Монти така натъжен. Мъчително бе да си спомня как онова момиче бе стиснало броеницата. Мъчително бе съзнанието, че вероятно няма да намерят повече оцелели.

Но „вероятно“ не значеше „със сигурност“. Винаги има надежда, докато продължаваш да се бориш.

Затвори очи. Бе изтощена и всяко мускулче я болеше. Е, и какво от това? По-късно щеше да има време за дълга почивка. Сега й бяха нужни само няколко часа сън и бе готова да продължи.

— Хайде да подремнем. — Отпусна се до кучето. — После ще идем да видим дали не можем да намерим още някой оцелял в този пъкъл.

Монти изскимтя тихо и положи глава на лапите си.

— Шшшт. — Зарови лице в козината му. — Всичко е наред. — Не беше. Смъртта никога не е „наред“. — Нали сме заедно. Вършим си работата. Просто трябва да изкараме следващите няколко дни. После ще се върнем в ранчото. — Загали главата му. — Харесва ти, нали?

Тъжен.

Бе наранен, но не колкото обикновено. Понякога приемаше единичните случаи по-зле. Не че бе претръпнал пред масовите жертви, на които се натъкваше при големи бедствия. Просто работеха така непрекъснато, че реакциите му бяха забавени. След няколко часа щеше да е готов да поеме отново.

Ами тя?

Щеше да се оправи, както бе казала на Бойд. Последните няколко дни бяха винаги най-лоши. Надеждата избледняваше, депресията надделяваше, а в сърцето и разсъдъка се загнездваше тъгата и на човек му се струваше непоносимо.