Ейджи Йошикава - Тайко

Городза, предизвикал недоволството на Нобунага, бе престанал да ходи в крепостта и не се срещаше почти с никого. Шибата Кацуие и Хаяши Мимасака, служители, които винаги заедно се противопоставяха на Накацукаса, видяха в това възможност за действие и чрез ласкателства към Нобунага успяха да задълбочат пропастта помежду им. Тяхната сила се заключваше в това, че са по-млади и сега властта и влиянието им определено нарастваха.

Двадесетте дни уединение дадоха на Накацукаса възможност да осъзнае възрастта си. Бе уморен и вече нямаше сила на духа, за да се бори с тези хора. Съзнаваше също и откъснатостта на своя господар и се тревожеше за бъдещето на рода. Сега преписваше на чисто един дълъг документ, който бе съставил предишния ден.

Беше толкова студено, че водата в мастилницата почти замръзваше.

Кагею влезе в стаята и съобщи:

— Городзаемон и Кемоцу са тук.

Без още да знаят защо са повикани, те стояха до мангала и чакаха.

— Бях съвсем изненадан, толкова бе неочаквано. Страхувах се да не се е поболял — обади се Кемоцу.

— Да, подозирам, че е чул какво е станало. Предполагам, очаква ме добра караница.

— Ако беше това, щеше да ни повика по-рано. Мисля, че е наумил нещо друго.

Вече бяха пораснали, но все още намираха баща си за малко плашещ. Чакаха притеснено. Третият син, Джиндзаемон, бе на път за друга област.

— Студено е, а? — отбеляза баща им, като плъзна настрани вратата.

И двамата братя забелязаха колко е побеляла косата му и колко е отслабнал.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм. Само исках да ви видя. От възрастта е, предполагам, но има моменти, когато се чувствам много самотен.

— Нищо особено ли нямате предвид, никаква спешна работа?

— Не, не. Толкова време мина, откакто вечеряхме заедно и разговаряхме до сутринта. Ха-ха! Настанете се добре.

Беше същият както винаги. Навън нещо тракаше по стрехата, навярно падаше градушка. Студът сякаш се засилваше. Това, че са с баща си, накара синовете да забравят студа. Накацукаса бе в толкова добро настроение, че Городзаемон не успяваше да намери удобен момент да се извини за държанието си. След като съдовете бяха вдигнати, бащата поръча паничка от стрития на прах зелен чай, който толкова обичаше.

Съвсем внезапно, сякаш паничката с чай в ръката му бе напомнила за нещо, той каза:

— Городза, чух, че си оставил чайника Новаке, който ти бях поверил, да попадне в ръцете на другиго. Вярно ли е това?

Городза отвърна откровено:

— Да. Знам, че това бе старо семейно притежание, но имаше един кон, който исках да купя и го продадох, за да се сдобия с животното.

— Така ли? Е, добре. Щом постъпваш така, не трябва да се тревожа за служенето ти на Негово Височество, дори и след като вече няма да ме има. — Тонът му рязко се промени: — Когато си продал чайника и си купил коня, постъпката ти е била възхитителна. Но ако правилно съм чул, после си победил Удзуки в едно състезание и когато Негово Височество поискал да купи твоя жребец, си му отказал. Вярно ли е това?

— Затова и е недоволен от мене. Боя се, че това ви е причинило много неприятности.

— Чакай малко.

— Господине?

— Не мисли за мен. Защо отказа? Било е скъперническо от твоя страна. — Городзаемон не знаеше какво да каже. — Низко.

— Наистина ли така мислите? Чувствам се ужасно.

— Тогава защо не си дал на господаря Нобунага това, за което те е молил?

— Аз съм самурай, готов да даде самия си живот, ако така пожелае неговият господар, тъй че защо да ми се свиди каквото и да е друго? Но не купих жребеца за собствено развлечение. По този начин мога да служа на господаря си на бойното поле.

— Разбирам.

— Ако се откажех от коня, господарят сигурно щеше да остане доволен. Не мога обаче да премълча за неговата себичност. Вижда кон, който е по-бърз от Удзуки и не го е грижа какво мислят служителите му. Така ли е? Не съм единственият, който казва, че родът Ода е в опасно положение. Предполагам, че вие, моят баща, разбирате това по-добре от мен самия. Макар да има моменти, когато може да е много надарен, себичният му и разглезен нрав, на колкото и години да стане и дори това да е само нрав, е достоен за съжаление. Ние служителите сме извънредно притеснени от неговия характер. Да му отстъпваме винаги може и да наподобява вярност, но всъщност няма да е добра постъпка. По тази причина бях преднамерено упорит.

— Било е грешка.

— Така ли?

— Може това да ти се струва вярност, но в действителност само влошава лошия му нрав. От времето, когато беше дете, съм го държал в ръцете си много по-често, отколкото моите собствени деца. Познавам характера му. Може да е много надарен, но има и повече недостатъци, отколкото се полагат на мъж като него. Това, че си го обидил, е по-незначително и от шепа прах.