Ейджи Йошикава - Тайко

— Още е домашен прислужник — съобщи той. — Когато навърши осемнайсет и приходът му се увеличи малко, ако може да намери къща в града, казва, че ще вземе майка си да живее при него. Малко лудичък е, но също и доста общителен и другите го харесват. Онази безразсъдна постъпка на река Шонай си беше като разминаване със смъртта. Трябва да има дяволски късмет това момче.

Тази Нова година Оцуми за първи път носеше нови дрехи.

— Брат ми ги прати. Токичиро от крепостта! — разправяше тя на всеки срещнат и където и да отидеше, все не можеше да се сдържи да повтаря, че нейният по-малък брат направил това или онова.

От време на време настроението на Нобунага се сменяше, той ставаше тих и през целия ден бе потиснат и мрачен. Тази изключителна мълчаливост и меланхоличност бяха сякаш опити на природата да обуздае неговия прекомерно буен нрав.

— Доведете Удзуки! — провикна се той неочаквано един ден и се затича към площадката за езда.

Баща му Нобухиде бе прекарал целия си живот във воюване и в действителност почти нямаше време да си отдъхне в крепостта. През повече от половината година той водеше походи на изток и запад. Наистина повечето сутрини успяваше да устрои възпоменателна служба за предците си, да приеме приветствията на служителите, да изслуша беседа върху някой древен текст и после до вечерта да се упражнява в бойните изкуства и да се занимава с управлението на областта. Щом денят свършеше, се заемаше да изучава трактати по военна стратегия, свикваше съвет или се отпиваше да бъде за семейството си добър баща. Когато Нобунага наследи баща си, настъпи краят на този ред в дома. Не беше в характера му да следва строга ежедневна последователност. Импулсивен бе до крайност; неговият ум наподобяваше облаците при вечерна буря и хрумванията там се раждаха внезапно и също така внезапно биваха отхвърляни. Изглеждаше, сякаш тялото и духът му са извън всякаква власт.

Излишно е да се казва, че това винаги държеше подчинените нащрек. Този ден бе седнал да почете и после кротко отиде в будисткия параклис да се помоли за предците си. Сред тишината на параклиса този вик да му доведат коня беше стряскащ като светкавица. Прислужниците не можаха да го намерят там, откъдето чуха гласа му. Втурваха се към конюшните и го последваха до площадката за езда. Не каза нищо, ала по лицето му се четеше ясен укор заради бавенето им.

Удзуки, неговият любим кон, бе бял. Когато господарят му беше недоволен и заиграваше с камшика, старият кон реагираше лениво и бавно. Нобунага имаше навика да води Удзуки насам-натам за оглавника и да се оплаква от неговата мудност. После обикновено нареждаше:

— Дайте му вода.

Някой от конярите взимаше черпак, отваряше устата на коня и наливаше водата в нея, а Нобунага мушваше ръка в конската уста и го сграбчваше за езика. Днес каза:

— Имаш зъл език, а, Удзуки? Ето защо са ти тежки краката.

— Изглежда малко е настинал.

— И Удзуки ли го е настигнала старостта?

— Беше тук по времето на предишния господар, така че трябва да е доста стар.

— В крепостта Нагоя, мисля си, Удзуки е само един от многото, които остаряват и слабеят. Десет поколения са се сменили от времената на първия шогун и светът е затънал в церемонии и лъжи. Всичко е старо и изгнило!

Говореше полу на себе си — може би се сърдеше на небето. Нобунага се метна на седлото и направи една обиколка на площадката. Беше роден ездач. Учител му бе Ичикава Дайсуке, но напоследък обичаше да язди сам.

Внезапно Удзуки и ездачът му бяха задминати от един тъмен дорест кон, който галопираше с бясна скорост. Изпреварен, разяреният Нобунага се понесе след другия кон и завика:

— Городза!

Городза, жив младеж на около двадесет и четири години и най-големият син на Хирате Накацукаса, бе главният топчия на крепостта. Пътното му име беше Городзаемон и имаше двама братя — Кемоцу и Джиндзаемон.

Гневът на Нобунага нарасна. Бяха го надминали! Да гълта праха на някой друг! Та това е непоносимо! Той яростно зашиба своя кон. Копитата зачаткаха по земята. Удзуки бягаше толкова бързо, че едва се виждаше как краката му удрят пръстта. Сребристата му опашка се носеше право подир него. Скоро излезе напред.

— Внимавайте, господарю — извика Городза, — копитата му ще се пропукат!

— Какво става? Не можеш ли да поддържаш бързината? — викна му в отговор Нобунага.

Засегнат, Городза заби шпорите си в страните на дорестия и се понесе в преследване на господаря си. Надлъж и нашир, дори сред враговете на рода, конят на Нобунага бе известен като „Удзуки на Ода“. Рижавият не можеше нито по стойност, нито по нрав да се сравнява с него. Той обаче бе млад, а Городза беше по-добър ездач от Нобунага. От около двадесет дължини разстоянието се скъси на десет, после на пет, една и накрая стана съвсем малко. Нобунага правеше голямо усилие да не бъде изпреварен, но сам той започна да губи дъх. Городза премина покрай него и остави своя господар назад сред облак прах. Раздразнен, Нобунага скочи със силно засегнат вид на земята.