Ейджи Йошикава - Тайко

— Майко!

— О, Господи! Хийоши!

Майка му бе родила още едно дете. Седнала сред разстлания за сушене червен фасул, тя люлееше на ръце бебето и печеше на слънчевите лъчи бледата му кожа. Когато се обърна и видя как се е преобразил нейният син, по лицето й се изписа силно чувство. Дали бе радостна или тъжна? Очите й се напълниха със сълзи, а устните затрепериха.

— Аз съм, майко. Добре ли сте всички?

С лек подскок Хийоши седна на една рогозка до нея. От гърдите й още идваше мирис на мляко. Прегърна го по същия начин като детето, което кърмеше.

— Какво се е случило? — попита.

— Нищо. Това ми е почивният ден. За първи път, откакто съм в крепостта, излизам навън.

— А, добре. Като се появи така внезапно, си помислих, че може нещо пак да се е объркало.

Изпусна въздишка на облекчение и за първи път от пристигането му се усмихна. Добре огледа порасналия си син и обърна внимание на неговите чисти копринени дрехи, на начина, по който бе вчесана косата му, на дългата и късата му сабя. Сълзи бликнаха от очите й и се затъркаляха по бузите.

— Трябва да се радваш, мамо. Най-сетне съм един от служителите на господаря Нобунага. Е, само в групата на прислужниците съм, но наистина съм самурай на служба.

— Много добре. Добре си се справил — без да може да вдигне поглед, тя доближи към лицето си своите окъсани ръкави.

Хийоши я прегърна с две ръце.

— Само за да те зарадвам, вчесах косата си тази сутрин и облякох чисти дрехи. Но за в бъдеще идват още по-добри неща. Ще ти покажа на какво съм способен, ще те направя наистина щастлива. Надявам се да живееш още дълго, мамо!

— Щом чух какво е станало предното лято… Никога не съм си и представяла, че ще те видя така.

— Предполагам, си чула от Отовака.

— Да, той дойде и каза, че си привлякъл вниманието на Негово Височество и са те приели за слуга горе в крепостта. Толкова бях щастлива, че можех да умра.

— Щом нещо толкова малко те прави щастлива, то какво остава за бъдещето? Първото нещо, което искам да знаеш, е, че ми беше дадено разрешение да нося презиме.

— И какво ще бъде то?

— Киношита, като на баща ми. А и първото ми име бе променено на Токичиро.

— Киношита Токичиро.

— Точно така. Хубаво име е, не намираш ли? Ще трябва още малко да понасяш тази порутена къща и тези дрипи, но не бъди тъжна. Ти си майката на Киношита Токичиро!

— Никога не съм била толкова щастлива — повтори това на няколко пъти и при всяка изречена от Токичиро дума сълзите й наново избликваха.

Беше много доволен да види как тя се радва. Кой друг на този свят може така искрено да се радва за него заради нещо толкова дребно? Представи си дори, че годините му на странстване, глад и трудности допринасят за щастието на този миг.

— Между другото, как е Оцуми?

— Помага с жътвата.

— Добре ли е? Не е болна, нали?

— Както винаги е — отвърна Онака, като си припомни за тъжното юношество на Оцуми.

— Когато се върне, моля те, кажи й, че няма да й се наложи да страда завинаги. Не след дълго, когато стана нещо повече, ще получи пояс от рисуван брокат, скрин със златна украса и всичко, от което има нужда за сватбата. Ха-ха! Мислиш си, че само бълнувам като обикновено ли?

— Тръгваш ли вече?

— Службата в крепостта е строга. Тъй че, майко — той сниши глас, — непочтително е да се повтаря това, което говорят хората, дето Негово Височество бил неспособен да управлява областта, а и истината е, че господарят Нобунага, какъвто се показва пред другите, много се различава от господаря Нобунага в крепостта Нагоя.

— Това навярно е истина.

— Тъжно положение е това. Той има много малко истински съюзници. И служителите, и собствените му роднини са в голямата си част против него. На деветнайсет той е сам. Ако си мислиш, че страданието на гладуващите селяни е най-тъжното нещо на този свят, далеч не си права. Виждаш ли някакъв смисъл, можеш да бъдеш по-търпелив. Не трябва да се предаваме — просто защото сме хора. На пътя към щастието сме — моят господар и аз.

— Това ме радва, но недей да бързаш много. Колкото и да се издигнеш пред другите, моето щастие не може да бъде по-голямо, отколкото е именно сега.

— Добре, тогава, грижи се за себе си.

— Няма ли да останеш да си поговорим още малко?

— Трябва да се връщам на служба.

Изправи се мълчаливо и остави малко пари върху майчината си рогозка. После с обич погледна към сливовото дърво, към хризантемите до оградата и бараката отзад.

Тази година не идва отново, но в края на годината Отовака посети майка му и й донесе малко пари, лекарства и плат, за да си направи кимоно.