Ейджи Йошикава - Тайко

Бледата вечерна мъгла обаче се прокрадна над лагера и всичко заизглежда толкова мирно, та надали можеше да се повярва, че наблизо се води война.

Внезапно в далечината се чуха накъсани изстрели — всички откъм страната на Хидейоши. През цялата нощ не последва и едно изгърмяване в отговор. Нима неприятелят спеше?

На сутринта стрелците, пратени да проверят предните линии на противника, се отдръпнаха. Хидейоши нареди на началниците на стрелковия отряд да се явят в шатрата му и там внимателно изслуша техните донесения за разположението на противника.

— Видяхте ли нещо, което да сочи, че тук са отрядите на Саса Наримаса? — попита той.

Искаше просто да бъде сигурен. И тримата командири отвърнаха по един и същи начин:

— Знамената на Саса не се виждат никъде.

Хидейоши кимна и прие, че Саса може наистина да го няма. Дори и да се беше появил, Кацуие нямаше да може да се освободи от грижите за Уесуги, които продължаваха да го дебнат в гръб. Хидейоши допусна, че Саса е бил оставен в тила тъкмо по тази причина.

Дадоха заповед за закуска. През време на поход се носеха готови дажби — оризови топки, оваляни във фасулена каша и завити в дъбови листа. Докато дъвчеше шумно ориза си, Хидейоши поведе разговор със своите оръженосци. Преди да е изял и половината, другите вече бяха свършили.

— Вие не си ли дъвчете храната? — попита той.

— А вие не се ли храните доста бавно, господарю? — отвърнаха младежите. — Ние сме навикнали да ядем бързо и да серем бързо.

— Така и трябва — отбеляза Хидейоши. — Добре е да се сере бързо, предполагам, но защо всички не опитате да ядете като Сакичи?

Оръженосците погледнаха Сакичи. Също като Хидейоши, той беше изял ориза си едва наполовина и го предъвкваше внимателно като старица.

— Ще ви кажа и защо — продължи Хидейоши. — В дни, когато ще има битка, наистина е добре да се яде бързо, но ако си обсаден в крепост и припасите са ограничени, тогава е по-различно. В такова време човек разбира колко е добре да се храни бавно — и за снабдяването на крепостта, и за неговото собствено здраве. Също и ако си навътре в планините и се готвиш да прекараш дълго време без припаси, се налага да дъвчеш каквото и да било — корени или листа — за да залъжеш просто стомаха си. Доброто дъвчене на храната е въпрос от ежедневието и ако не си насадите този навик, после, когато дойде времето, няма да може да свикнете с това.

Внезапно той стана от походното си столче и махна с ръка:

— Хайде. Дайте да изкачим връх Фуморо.

Фуморо беше един от няколкото върха, които се издигаха по северния край на двете езера — по-малкото Його и по-голямото Бива. От село Фуморо в подножието до самия връх той беше висок почти осемстотин метра, а дотам имаше още към две левги път. Ако някой пътник би поискал да изкатери стръмния склон, трябваше да отдели за това поне половин ден.

— Тръгва!

— Къде отива така изведнъж?

Войниците, които пазеха стража край Хидейоши, забелязаха отдалечаващите се фигури на оръженосците и се затичаха подире им. Видяха Хидейоши безгрижно да върви напред с бамбукова пръчка в ръката и да се оглежда наоколо, сякаш е излязъл на лов със соколи.

— На планината ли ще се качвате, господарю?

Хидейоши посочи с пръчката си някъде към средата на склона.

— Точно така. Ето дотам.

След като бяха изкачили около една трета от разстоянието до върха, стигнаха до малка равна площадка. Хидейоши застана там и се огледа. Вятърът изсуши потта от челото му. Оттук можеше като на длан да види цялата местност от Янагасе до долно Його. Пътят за северните области, който се виеше през планината и свързваше няколко села, приличаше на тънка панделка.

— Кой връх е Накао?

— Онзи ето там.

Хидейоши погледна, накъдето сочеше войникът. Врагът беше разположен на стан на това място. По склона на планината вървеше дълга редица от знамена, която продължаваше чак до подножието. Всичките принадлежаха на едно и също поделение. Ако погледнеше по-надалеч, човек можеше освен това да види, че знамената на северните войски покриват цялата далечна околност и се веят по ключовите места на по-близките върхове и покрай пътя. Сякаш някой върховен майстор на военното изкуство бе решил да превърне това парче земя в поле, на което да изпита всички свои умения. В разположението на отрядите не бе оставена и една празнина и те величествено стояха насреща, готови сякаш да погълнат противника.

Хидейоши мълчешком огледа всичко това, след това обърна поглед към главния лагер на Кацуие на връх Накао и дълго се взира неподвижно в него.