Ейджи Йошикава - Тайко

През време на съвещанието пристигна писмо от Кадзумасу, който съветваше Кацуие, че най-добре би било да се изчака до пролетта и тогава с един удар да изпълнят плана си. Дотогава, настояваше той, господарят трябва да се помири с Хидейоши. Кацуие обмисли съвета му и реши, че така ще бъде наистина най-правилно.

— Ако има още нещо, което да бихте искали да кажете на господаря Инучийо, ще пратя нов вестоносец — повтори Годзаемон, като забеляза притесненото изражение по лицето на своя господар.

Кацуие довери на двамата мъже колебанията си.

— На съвета се съгласих да пратя заедно с Инучийо двама доверени служители, които да ме помирят с Хидейоши, но сега вече не съм сигурен.

— Какво искате да кажете с това, господарю? — попита Гохей.

— Не съм сигурен в Инучийо.

— В способностите му да води преговори ли се съмнявате?

— Добре знам, че е способен. Но още докато Хидейоши беше пехотинец, те бяха близки приятели.

— Не смятам, че има за какво да се тревожите.

— Не смятате, така ли?

— Ни най-малко — заяви Годзаемон. — И областта на Инучийо в Ното, и тази на сина му във Фучу са заобиколени от ваши владения и от крепости на ваши служители. Той не само е откъснат от Хидейоши, но и в случай, че пожелае все пак да се присъедини към него, ще трябва да остави съпругата и децата си като заложници.

Гохей беше на същото мнение.

— Помежду вас двамата никога не е имало несъгласие, господарю. Господарят Инучийо вярно ви служи през време на целия северен поход. Преди много години, докато беше млад самурай в Кийосу, той се ползваше със славата на вироглавец. Сега обаче се е променил, името му се свързва с честност и безкористност и хората са готови на драго сърце да му окажат доверие. Аз не се тревожа заради него и дори се питам, дали той не е всъщност най-подходящият, когото можем да пратим.

Кацуие започна да вярва, че двамата му служители са прави. Сега можеше вече да се засмее, уверен, че подозренията му са се оказали неоправдани. Ако обаче по някакъв начин замисълът се провали, това можеше да го съсипе. Освен това се безпокоеше, че неговата войска не може да се помръдне, преди да е дошла пролетта. Откъснатостта на Нобутака в Гифу и на Такигава в Исе го тревожеше дори още повече. Ето защо пратеничеството сега щеше да е решаващо за успеха на целия план.

Няколко дни по-късно Инучийо се появи в Китаношо. Тази година навършваше четиридесет и четири — с една по-малко от Хидейоши. Премеждията на бойното поле го бяха калили и дори след загубата на едното си око той изглеждаше сдържан и достолепен.

Топлият прием на Кацуие предизвика у него усмивка с прекомерната си сърдечност. Господарката Оичи също присъстваше, за да го посрещне с „добре дошъл“, но Инучийо любезно се обърна към нея:

— Трябва да ви е неприятно да стоите в тази студена стая с неколцина грубовати самураи, господарке.

Приканена по този начин да се оттегли, Оичи се отправи към покоите си. Кацуие взе това за благопристойност, но Инучийо всъщност искаше да изрази своите добри чувства към жената, у която намираше нещо от Нобунага, нейния мъртъв брат.

— Добре оправдавате името си. Чувал съм, че много ви бивало в това — каза Кацуие.

— За пиенето на саке ли говорите?

— На много саке.

Инучийо се засмя сърдечно и единственото му око проблесна под светлината на свещите. Той все още беше хубавият мъж, когото Хидейоши познаваше от младини.

— Хидейоши никога не е издържал на пиене — продължи Кацуие.

— Истина е. Лицето му веднага почервенява.

— Спомням си обаче, че докато бяхте млади, вие двамата прекарвахте цели нощи заедно в пиене.

— Да, щом става дума за гуляи, тази Маймунка никога не се уморяваше от тях. Биваше си го за такива работи. Винаги, когато препиех, аз самият просто лягах където ми падне и заспивах на място.

— Навярно още сте близки приятели двамата.

— Всъщност не. Никой не заслужава по-малко доверие от човека, с когото някога сте пили заедно.

— Така ли?

— Вие, господарю Кацуие, със сигурност трябва да си спомняте, как в онези дни ядяхме, пиехме и пеехме до зори. Приятелите се прегръщаха и си доверяваха неща, за които не биха проговорили дори пред своите родни братя. В такива минути си мислиш, че този човек ти е най-добрият другар за цял живот, но по-късно и двамата опознавате света по-добре, сдобивате се с господар, със съпруга и деца… Когато си спомниш за годините, прекарани заедно във военна служба, разбираш, че нещата доста са се променили. Погледът върху света, очите, с които гледаш околните — пораснал си. Нито ти, нито приятелят ти сте вече същите. Истинските, най-безкористни и верни приятели са онези, които намираме по време на изпитание.