Ейджи Йошикава - Тайко

Устието на покритата със златен лак бутилка допря ръба на яркочервената чаша. Макар съдът да се изпразни бързо, чашата още не се беше напълнила. Някой донесе още саке и доля от него догоре.

Младият хубавец присви очи, вдигна чашата към устните си и на един дъх я пресуши.

— Е, а вие?

— Аз нямам такава дарба като вашата — отвърна усмихнат Хидейоши.

Въпреки отказа Генба стана още по-настоятелен.

— Защо не искате да пиете?

— Не издържам на много саке.

— Какво!? Само малко.

— Ще пийна, но не много.

Генба се заля от смях. После каза на достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички:

— Със сигурност са верни слуховете, които сте чули. Господарят Хидейоши го бива да се извинява — той с положителност е скромен. Преди много време — повече от двадесет години — този човек бил най-прост слуга, който метял конски фъшкии и носел сандалите на господаря Нобунага. Достойно за уважение е, че не е забравил онези дни.

Изсмя се на собствената си безочливост. Останалите бяха стреснати. Бъбренето рязко спря и всички зашариха с погледи между все още седналия срещу Генба, Хидейоши и Кацуие.

За миг забравиха за чашите си и бързо изтрезняха. Хидейоши само гледаше към Генба и се усмихваше. Четиридесет и пет годишните му очи се бяха впили в двадесет и осем годишния младеж. Разликата помежду им не беше въпрос само на възраст. Животът, който Хидейоши бе водил през първите си двадесет и осем години и пътят, изминат от Генба през неговите, бяха напълно различни и като среда, и като опит. Генба приличаше на малко момче, което нищо не знае за трудностите на действителния свят. По тази причина той имаше славата не само на храбър, но и на надменен. Очевидно освен това беше и човек, който не проявява предпазливост на място, много по-опасно от всяко бойно поле — в стаята, където са се събрали първите хора на страната.

— Но, Хидейоши, има само едно нещо, което не ми понася. Не, чуйте. Имате ли уши да ме чуете?

Той вече викаше на Хидейоши без всякакво уважение. Изглежда наистина бе не толкова пиян, колкото нещо го глождеше отвътре. Хидейоши обаче го погледна точно както се гледа пиян човек и му заговори почти доброжелателно.

— Пил сте — каза той.

— Какво?!

Генба разклати силно глава и се изправи нагоре.

— Това не е нещо, което ще успеете да припишете на пиянство. Слушайте. Преди съвсем малко време, когато в параклиса господарите Нобуо и Нобутака и всички останали военачалници дойдоха да отдадат уважение на душата на господаря Нобунага, вие не седнахте ли на почетното място с господаря Самбоши в скута и не ги ли накарахте всички да се поклонят все едно и на вас?

— Е, това ли беше? — отвърна засмян Хидейоши.

— За какво се смеете? Нещо смешно ли ви е, Хидейоши? Не се съмнявам, че хитро сте намислили да направите от господаря Самбоши украшение за собствената си нищожна личност, та да се порадвате на поклоните на рода Ода и неговите пълководци. Да, точно така. Ако аз бях там, с удоволствие щях с тези две ръце да ви откъсна главата. Господарят Кацуие и тези тук почитаеми господа са толкова великодушни, че направо ми се иска да…

В този миг Кацуие, седнал две места по-встрани от Хидейоши, пресуши чашата си и огледа останалите мъже.

— Генба, защо говориш така за чужд човек? Господарю Хидейоши, моят племенник не говори от злоба. Просто не му обръщайте внимание — завърши той и се усмихна.

Хидейоши не можеше нито да даде воля на гнева си, нито да се засмее. Беше поставен в такова положение, че едва съумя леко да се усмихне насила. Само външността успя да прикрие затруднението му.

— Не си разваляйте настроението заради това, господарю Кацуие. Всичко е наред — каза двусмислено той.

Явно се преструваше на пиян.

— Не се преструвай, Маймунке. Хей, Маймунке!

Тази вечер Генба дори надминаваше обичайната си дързост.

— Маймунка! — продължи той. — Казах го без да искам, но не е толкова лесно да смениш името, с което са те викали в продължение на двайсет години. Та тъкмо „Маймунка“ идва на ум, когато човек се сети за теб. Преди време той съвсем като маймунка тичаше из крепостта Кийосу да изпълнява заповедите на господаря. По онова време чичо ми понякога началствал нощната стража. Чувал съм, че една вечер, когато бил нещо отегчен, той поканил Маймунката и го почерпил със саке. След това, като си пийнал, си полегнал и помолил онзи да дойде да му поразтрие краката. Маймунката, разбира се, направил това с радост.

Приятното опиянение изведнъж напусна всички присъстващи. Лицата на гостите побледняха, устата пресъхнаха. Положението никак не беше просто. Съвсем възможно бе зад стените недалеч от залата за угощения, в сенките на дърветата и под подовете Шибата да са скрили мечове, копия и лъкове. Не се ли опитват те сега да предизвикат Хидейоши? Подозрението сякаш се понесе от вечерния повей, плъзна под мастилените сенки на лампите, които трепкаха по цялата зала и бързо обзе гостите. Беше средата на лятото, но по гърбовете на всеки от мъжете премина тръпка.