— Съпругата на един воин винаги е подготвена за подобни трудности. Нещата не бяха толкова зле.
— Наистина ли? Значи си разбрала, че нищо не носи такава радост, както да се огледаш наоколо и да видиш, че трудностите са вече зад тебе.
— Сега, когато виждам, че моят съпруг се е прибрал здрав у дома, разбирам какво искаш да кажеш.
На следващия ден се върнаха в Нагахама. Лъчите на утринното слънце се отразяваха в бялата мъгла. След река Адзуса пътят ставаше все по-тесен. Войниците слязоха и поведоха конете си за юздите.
По средата на пътуването срещнаха един офицер от крепостта, дошъл да съобщи за развитието на бойните действия.
— Писмото ви за наказанието, което получиха Акечи, беше разпратено до другите родове. Войската на господаря Иеясу, може би заради бързината, с която бе известена за станалото, сега се е върнала от Наруми в Хамамацу. Войската на господаря Кацуие от друга страна беше стигнала до границата с Оми, но изглежда вече е спряла настъплението си.
Хидейоши се усмихна, без да каже нищо и после почти на себе си промълви:
— Изглежда, този път и господарят Иеясу се е пообъркал малко. Това може да е оказало само косвено влияние, но страхът от Иеясу накара Мицухиде да разпръсне силите си. Колко ли са били раздразнени воините на Токугава, че се връщат, без да са влезли в битка!
На двадесет и пети, ден след като доведе майка си в Нагахама, Хидейоши тръгна за Мино.
Духовете в областта бяха раздвижени, но веднага след появата на войската му всичко се усмири. Първо, в знак на вярност към семейството на своя предишен господар, предаде на Нобутака крепостта Инабаяма. После спокойно зачака големия съвет в Кийосу, който трябваше да започне на двадесет и седмия ден от месеца.
Тази година Шибата Кацуие навършваше петдесет и две. Като военачалник бе преминал през много битки; като човек бе изпитал по житейския си път множество превратности. Беше от добро потекло и се бе издигнал в обществото; стоеше начело на могъща войска и беше надарен с телесно здраве. Никой не се съмняваше, че това е човекът на деня. Той самият с положителност вярваше в това. На четвъртия ден от шестия месец се разположи на стан при Уодзаки в Етчу. В мига, когато чу вестта за станалото в храма Хоно, си каза: „Сега е страшно важно какво ще направя. Трябва да го направя както подобава.“
По тази причина действията му се позабавиха. Беше предпазлив. Умът му обаче като вихър се понесе към Киото.
Като най-старши между служителите на рода Ода Кацуие беше военен управител на северните области. Сега, с трупаните цял живот опит и сила зад гърба си, той залагаше наведнъж всичко. Изостави сраженията на север и бързо тръгна към столицата. Макар и да можеше да се каже „бързо“, докато потегли от Етчу минаха няколко дни, а още няколко се задържа в своята крепост Китаношо в Ечидзен. На него самия настъплението не му се струваше бавно. Отправеше ли се човек като Кацуие с такава важна цел, всичко трябваше да се направи според правилата, а това изискваше необходимата предпазливост и благоразумие.
Бързината, с която войниците му се придвижваха, изглеждаше на Кацуие забележителна, но докато основната част от отрядите стигне до границата на Оми и Ечидзен, вече бе станало петнадесето число на месеца. Едва по пладне на следващия ден го настигнаха и задните поделения от Китаношо и цялата войска се спря за почивка в планинския проход. Погледнеха ли към долината долу, можеха да видят летните облаци високо в небето.
Кацуие узна за смъртта на Нобунага преди дванадесет дни. Истина беше, че Хидейоши, зает в битки с Мори в западните области, получи вест от Киото един ден преди него. Още на четвърти обаче той сключи мир с неприятелите, на пети тръгна на път, на седми беше в Химеджи, на девети зави към Амагасаки и на тринадесети срази Мицухиде в сражението при Ямадзаки. Докато Кацуие стигне до границата на Оми, Хидейоши вече беше очистил столицата от остатъците на вражеската войска.
Разбира се, пътят от Ечидзен до Киото бе по-дълъг и по-труден от този от Такамацу, но трудностите пред Кацуие не можеха и да се сравняват с онези пред Хидейоши. Първият определено имаше преимущество. Много по-лесно му беше да изтегли отрядите си от бойното поле и да ги насочи към Киото. Защо тогава закъсня толкова? Истината бе, че просто предпочете благоразумието и предпазливостта пред бързината.
Опитът, натрупан от участие в толкова много битки и получената вследствие на това самоувереност бяха вкостенили мисленето и способностите на разсъдъка му. Това всъщност му попречи да действа бързо в този повратен за страната момент и не му даде да надхвърли рамките на обичайните военни умения.
Читать дальше