Ейджи Йошикава - Тайко

— Никога не сме ви виждали такъв.

— Лоша вест ли е това?

И тримата си мислеха, че става дума за майката на Хидейоши, която той бе оставил в Нагахама.

През време на похода мъжете рядко говореха за домовете си, но когато станеше дума за неговия, Хидейоши винаги споменаваше майка си. Сега всички решиха, че тя трябва да е сериозно болна или вече починала.

Най-сетне Хидейоши избърса сълзи и седна малко поизправен. При това лицето му доби сурово изражение и мъката по него сякаш се смеси с остър гняв. Такова чувство не се свързва обикновено със смъртта на родител.

— Нямам сила да ви кажа за това. Елате и погледнете какво пише тук.

Подаде им писмото и извърна поглед на другата страна, за да скрие с ръка сълзите си.

Прочели писмото, тримата мъже сякаш бяха поразени от гръм. Нобунага и Нобутада са мъртви. Нима това може да е истина? Толкова необясним ли е този свят? Кютаро, — в частност, се бе срещнал с Нобунага непосредствено преди да дойде на връх Ишии. В крайна сметка бе дошъл тук по негова заповед и сега гледаше отново и отново писмото, неспособен да повярва в това, което то съдържа. Двамата с Хикоемон горчиво плачеха и сълзите им сами по себе си биха могли да загасят лампата, която светеше самотно в мрака. Хидейоши неспокойно мърдаше на мястото си. Бе успял да се овладее и сега здраво стискаше устни.

— Хей! Някой да дойде насам! — извика той към стаята на оръженосците.

Викът бе достатъчно силен, за да пробие тавана. Хикоемон и Асано, и двамата твърде сърцати мъже, бяха така стреснати, че почти скочиха от възглавниците си. Та нали Хидейоши допреди миг бе потънал в сълзи и изглеждаше изцяло покрусен.

— Да, господарю! — отвърна един от оръженосците.

Отговорът му бе придружен от шум на бързи стъпки. От този звук и от гласа на Хидейоши мъката на Кютаро и Хикоемон изведнъж се изгуби.

— Господарю?

— Кой е? — попита Хидейоши.

— Ишида Сакичи, господарю.

Набитият Сакичи излезе от сянката на плъзгащата се врата към съседната стая. Щом стигна до средата на рогозката, той се обърна към поставената на земята лампа и се поклони с прилепени към пода длани.

— Изтичай до лагера на Канбей, Сакичи. Кажи му, че искам веднага да говоря с него. Побързай!

Ако имаше възможността, Хидейоши би желал да заплаче с глас. Служеше на Нобунага от седемнадесетата си година. Този човек го бе потупвал по главата, а като негов прислужник Хидейоши бе носил сандалите му със собствените си ръце. И ето сега неговият господар вече не е този свят. Връзката между Хидейоши и Нобунага в никакъв случай не бе обичайна. Свързваше ги обща вяра, имаха един живот и една смърт. Неочаквано господарят си отиде пръв и сега Хидейоши съзнаваше, че от този миг нататък поема съществуването си в свои собствени ръце.

„Никой не ме е познавал така добре като него, помисли си Хидейоши. В своя последен миг между пламъците на храма Хоно трябва да си е спомнил за мен и сигурно още ми се е доверявал. Колкото и да съм недостоен, няма да обърна гръб на своя господар и на това негово доверие.“ И Хидейоши се зарече пред себе си. Той не просто жалеше за своя повелител. Вярваше в едно — преди да умре, Нобунага му е оставил заръка.

Можеше да разбере колко дълбоко ще да е било неудовлетворението на господаря му. Като познаваше Нобунага, си представяше неговото вътрешно съжаление заради това, че си отива от този свят, завършил своето дело само наполовина. Щом погледна на нещата така, Хидейоши забрави мъката си. Но нямаше време и да мисли надълго за бъдещето. Телом бе на запад, но духом вече се сражаваше с врага — Акечи Мицухиде.

Остава обаче въпросът как да се справи с непосредствения си противник — този в крепостта Такамацу. И как да постъпи с тридесетхилядната войска на рода Мори? Как възможно най-бързо да се пренесе от полето на боя в западните области до Киото? Как да надвие Мицухиде? Въпросите се издигаха пред него като планинска верига.

Изглежда, най-накрая взе решение. Възможността бе едно на хиляда, но по челото му се четеше решимост да заложи живота си именно на тази единствена възможност.

— Къде е сега пратеникът? — попита Хидейоши Асано, почти веднага след като оръженосецът бе излязъл.

— Наредих на самураите да го оставят да чака при главния храм — бе отговорът.

Хидейоши направи знак на Хикоемон.

— Заведете го в кухнята и му дайте нещо да се нахрани. Обаче го дръжте заключен и не позволявайте на никой да говори с него — нареди той.

Хикоемон кимна с разбиране и Асано попита дали и той да отиде с него.