Ейджи Йошикава - Тайко

— Вътре в храма изглежда става нещо — бе първото, което Нагато чу, щом го събудиха.

Нямаше представа за естеството на станалото.

— Може да е някакво сбиване. Идете да видите — каза той на слугата.

После, докато излизаше без да бърза от постелята, чу един от своите служители да вика от покрива на портата:

— От Нишикикоджи се вдига дим!

Нагато изцъка с език и промърмори:

— Сигурно пак има пожар на Помийната улица.

Дотам бе свикнал да мисли, че всичко наоколо му е мирно, та забравяше напълно, че днес е просто пореден ден на междуособицата, която продължава в страната.

— Какво?! Отряди на Акечи ли?

Удивлението му трая по-малко от миг.

— По дяволите! — и той изскочи от стаята без почти нищо освен дрехите на гърба си.

Веднага щом видя в тъмната утринна мъгла гъстите редици от облечени в доспехи конници, настръхнали от мечове и копия, се затича обратно в дома си, навлече бронята и сграбчи сабята си.

С не повече от тридесет-четиридесет души се завтече на помощ на Нобунага. Отделните части на Акечи бяха затворили почти всички улици, които водят към храма Хоно. Сблъсъкът с хората на Нагато започна на един от ъглите на западната оградна стена и премина в ожесточен ръкопашен бой. Малката дружина успя да премине през обкръжението и да стигне доста близо до главната порта; веднага след това обаче един от отрядите на Акечи, станал свидетел на тази дързост, се обърна към тях, приготви копията си и нападна. Скоро хората на Нагато останаха наполовина по-малко и бяха принудени да се оттеглят.

— Опитайте да стигнете до храма Мьокаку! Ще подкрепим господаря Нобутада!

Над покрива на храма Хоно, подобно на буреносен облак, се изви катраненочерен дим. Дали пожарът бе причинен от нападащите Акечи, от служителите на Нобунага или от самия него? Цареше такъв безпорядък, че никой не можеше да отговори на това.

Димът дойде почти едновременно от външното светилище, от една стая в двора и от кухнята.

В кухнята един оръженосец и двама други мъже се сражаваха като демони с неприятеля. Изглежда, макар сега да не се виждаше нито един от тях, монасите в храмовата кухня се бяха събудили рано, тъй като огънят под големите котли бе вече запален.

Оръженосецът застана на вратата на помещението и прониза поне двама от проникналите вътре хора на Акечи. Най-сетне те му отнеха копието и изправен срещу многобройните неприятели, той бе принуден да скочи на дъсчения под и да ги държи на разстояние, като хвърля по тях кухненски съдове и всичко друго, което му попадне.

Редом с оръженосеца се биеха храбро един учител по чайна церемония и друг някакъв мъж. Макар да изпитваше презрение към тези трима лековъоръжени противници, групата самураи не успяваше да стъпи на дървения под тъкмо заради тях.

— Какво ви бави?

Вътре надникна някакъв воин, който приличаше на техен началник. Той сграбчи една горяща главня от огнището и я хвърли в лицата на тримата защитници. После запокити друга в килера и още една — срещу тавана.

— Вътре!

— Трябва да е вътре!

Целта им бе Нобунага.

И те си проправиха път навътре, като ритаха подпалените дървета с войнишките си сламени сандали. Пламъците като червен бръшлян попълзяха по вратите и стълбовете. Докато обгръщаха оръженосеца и учителя по чайна церемония, двамата мъже останаха неподвижни.

В конюшните бе настъпило пълно объркване. Десетината коне се бяха уплашили така, че сега ритаха стените и къртеха дъските от тях. Накрая два пробиха преградата и препуснаха навън. Галопираха подивели в средата на отрядите на Акечи, докато останалите цвилеха все по-диво, усетили приближаването на пламъците. Самураите в конюшнята изоставиха местата си и излязоха да защитават стъпалата на двора, в който за последен път видяха Нобунага. Това бе последната им битка — всички бяха покосени и заедно паднаха.

Дори конярите, които биха могли да избягат, не пожелаха да го сторят и останаха да се бият до смърт. По начало тези хора не се отличаваха със съвършено нищо особено, но този ден мълчаливо доказаха със своята саможертва, че и с нищо не отстъпват на другите, които имат високи доходи и звания.

Един воин на рода Акечи, хванал окървавено копие, тичаше от стая на стая. Щом видя през дима един от другарите си, той се спря.

— Миноура?

— Аз съм.

— Постигна ли вече нещо?

— Не, не още.

Двамата търсеха Нобунага — или по-точно се състезаваха кой от тях ще го намери. Скоро се разделиха, за да си проправят поотделно път през дима.