Ейджи Йошикава - Тайко

Това бе прозрачен опит да прелъжат защитниците да им отворят главната порта. Той само забави допълнително нещата. Естествено, стражът прояви недоверие и не възнамеряваше да отвори вратата, без преди това да е получил заповед от Нобунага.

Каза да изчакат. Последвалата тишина сочеше, че съобщава в главния храм за станалото. Скоро насам щеше да се втурне тълпа от защитници.

Отзад войниците започваха да губят търпение от това излишно прилагане на уловки и заподканяха тези пред себе си:

— Да нападаме! Какво още чакаме?

— Към стените!

В безразсъдна надпревара да стигнат първи до входа те избутаха колебаещите се настрани и дори ги повалиха на земята.

Доста от мъжете най-отпред бяха изтикани право в рова. Отгоре и отдолу се понесоха бойни викове. После тласъкът се подхвана и от по-отдалечените редици. В рова западаха още хора. За миг той се напълни с окаляни войници.

Един младеж стъпи по раменете на множеството и се метна към основата на оградната стена. Друг последва примера му.

— Напред!

Мъжете закрещяха, забиха копията си в стената и бързо стигнаха до върха й. Войниците долу в рова се блъскаха и гърчеха като останали в пресъхнало езеро риби. Онези над тях тъпчеха гърбовете, рамената и главите на собствените си другари. Една след друга жертвите издъхваха в калта сред общия безумен напор. Скоро обаче от върха на стените около храма Хоно се чуха тържествуващи викове.

— Пръв съм!

Но в бързината бе трудно да се различи кой е бил наистина пръв.

Зад стената самураите на Ода излизаха тичешком от стражевото помещение до портата и постройките около конюшнята и сграбчили кой каквото намерил оръжие, се опитваха да спрат пристъпа на прииждащия враг. Но това бе все едно да се опиташ да подпреш пробит бент с голи ръце. Сякаш без да забелязват мечовете и копията на неприятелите си, проникналите първи воини на Акечи закрачиха напред по труповете на падналите в битката мъже. Течащата кръв на противника обагри нозете им.

Сякаш искаха единствено да посетят жилището на господаря Нобунага. Затичаха се право към главния храм и дома за гости. От широката тераса обаче ги посрещна облак от свистящи стрели. Разстоянието бе удобно за стрелба с лък, но много от стрелите така и не попаднаха в целта и безполезно се забиха в земята. Много други просто отскочиха от околните стени.

Сред защитниците имаше много храбреци, които, облечени още в нощните си дрехи, полуголи и дори невъоръжени, влизаха в схватка срещу покритите с доспехи противници. През горещата лятна нощ онези от стражите, които бяха освободени от служба, спаха спокойно и непробудно. Сега, засрамени навярно от закъснението си в битката, те отчаяно се опитваха поне малко да спрат Акечи — ако не с друго, поне със силата на яростта и отчаянието си.

Но напиращите вълни от желязо не можеха да бъдат възпрени и вече заливаха основата на храма. Нобунага се спусна обратно в своята стая и със стиснати зъби се зае да пристяга колана на току-що нахлузения върху бялата копринена дреха панталон.

— Лък! Донесете ми лък! — изкрещя той.

След като повтори два или три пъти заповедта, най-сетне някакъв човек коленичи пред него и протегна напред лък. Нобунага го сграбчи от ръцете му и като изскочи през обкованата врата навън, извика зад гърба си:

— Пуснете жените да избягат. Няма нищо лошо, ако се махнат. Важното е сега да не ни пречат.

Навсякъде се носеше шум от разбиване на врати и прегради. Покривът се тресеше, а женските писъци още повече усилваха уплахата. Жените бягаха като обезумели от стая в стая, тичаха по коридорите и скачаха през парапета на терасата. Изпомачканите им дрехи прорязваха полумрака като бягащи огньове, оцветени в бяло, червено и виолетово. Куршумите и стрелите пък хвърчаха навсякъде и се забиваха в кепенците, стълбовете и стените. Нобунага тъкмо бе излязъл на един от ъглите на терасата и се бе заел да праща своите стрели срещу врага. Наоколо му стърчаха цял рояк стрели, не успели да го улучат.

Щом видяха неговата страховита храброст в битката, дори и жените, напълно загубили власт над себе си, се оказаха безсилни да побегнат настрани. Успяваха само да пищят.

„Петдесет години живот под това небе“. Този стих бе от пиесата, която Нобунага така обичаше и обобщаваше неговия възглед за света, още от младини. Ставащото сега за него не бе събитие от особено голяма важност. Мисълта, че това може да се окаже краят, със сигурност не го обезсърчаваше.