Ейджи Йошикава - Тайко

Но това продължи само миг. Безпорядък настъпи не единствено пред главния храм. Тук, в помещенията за гости и по всичките десетина постройки на манастира, нещо се тресеше, сякаш цялата земна кора е разлюшкана от грамадно земетресение. Суматохата и неописуемият шум бяха ужасяващи.

Колкото и силен да е, всеки един човек би усетил в такъв миг объркване. Кръвта се отдръпна от лицето дори Нобунага. Всичките му оръженосци също пребледняха. Вцепенението им продължи обаче навярно не повече от две вдишвания. Едва усетили объркването, и по коридора към тях се затича с бясна скорост някакъв мъж.

— Господарю! Господарю! — извика той.

— Господин Ранмару! Господин Ранмару! Насам! — закрещяха в един глас оръженосците.

Самият Нобунага излезе напред и извика на мъжа:

— Ранмару! Къде отиваш?

— О, тук ли сте, господарю? — отвърна младежът и почти се строполи на земята в опита си да коленичи.

От пръв поглед, дори само по настръхналата му кожа, Нобунага можа да усети, че не става дума просто за някакво самурайско сбиване или кавга между конярите.

— Какво е станало, Ранмару? За какво е този шум? — попита той бързо.

Отговорът дойде също незабавно:

— Акечи са извършили нещо чудовищно. Навън има метежници, които размахват знамена с техния знак.

— Какво?! Акечи ли?

Нобунага бе поразен. Изненадата му ясно сочеше, че никога не е очаквал, не е помислял дори, това да може да се случи. Но внезапният удар и напрежението от станалото не стигнаха до устата му. Заговори с неизменното си спокойствие. Думите му приличаха почти на шега:

— Акечи… неизбежно беше.

Обърна се бързо настрани и се спусна обратно към стаята си. Ранмару понечи да го последва, но след пет-шест крачки се обърна и смъмри разтрепераните оръженосци:

— Всички се хващайте бързо за работа. Вече наредих на Бомару да каже да затворят прозорците и вратите. Запречете входовете и не давайте на врага дори да се приближи до Негово Височество.

Преди да е изрекъл това до край, върху кухненската врата и прозорците близо до нея се засипа дъжд от куршуми и стрели. Безброй остриета пробиха дървото и блясъкът на желязото извести началото на битката на стоящите вътре хора.

Четирите страни на храма Хоно — южната откъм Рокаку, северната откъм Нишикикоджи, западната откъм Тоин и източната откъм Абуракоджи — бяха залети от отряди на рода Акечи и огласени от техните бойни възгласи. Покритите с керемиди стени ясно се виждаха, но дълбокият ров ги отделяше от нападателите и ги правеше недосегаеми. Морето от копия, знамена, пушки и алебарди само се люшкаше напред-назад.

Някои от мъжете прескочиха до основите на стената, но останалите не можеха да стигнат чак дотам. Мнозина от опиталите се да го сторят паднаха на дъното на рова. Доспехите ги повлякоха надолу и те потънаха до кръста в застоялата, зловонна блатна вода с цвят на черно мастило. Дори и да успееха да се изкатерят навън, другарите им надали щяха да намерят време да им помогнат.

Отрядите на Акечи се заеха да рушат жилищата в Нишикикоджи. Жени, старци и деца бягаха изпод развалините, досущ като раци-отшелници, които напускат опразнените си черупки. Войниците пълнеха рова с дърво от вратите и покривите на къщите.

В един миг всички се закатериха нагоре по стената. Горе стрелците заредиха пушките си и като ги насочиха надолу, изстреляха своя първи залп.

В същото време постройките вътре в храмовия двор оставаха зловещо притихнали. Всички врати в главния храм бяха затворени и трудно можеше да се каже дали враговете вече са проникнали в тях. От Помийната улица се издигнаха пламъци и дим. Горещината на огъня стигна разрушените къщи, които една след друга започнаха с лекота да се подпалват. В скоро време всичките бедняци от околността тичаха по улиците, готови сякаш да се изпотъпчат един другиго. С писъци и викове те навлязоха в сухото корито на река Камо и заляха центъра на града. Погледнато от главната порта, тази на обратната страна храма, всичко изглеждаше, като че проникналите през задния вход мъже вече подпалват кухните. Нападателите отпред нямаха желание да бъдат надминати от другарите си. Редовите войници яростно завикаха на няколко офицери, които, стори им се, просто пилееха времето си край подвижния мост:

— Разбийте го!

— Минете отвъд! Какво се бавите?

Един от офицерите се извърна към стражите от вътрешната страна на портата.

— Ние сме от рода Акечи и сме се отправили за западните области. Пристигнали сме да приветстваме господаря Ода Нобунага.