Ейджи Йошикава - Тайко

В него по-скоро гореше яростен боен дух, който никога нямаше да му позволи просто да се предаде и да загине. Това, което го вдъхновява като голяма цел на неговия живот, още не е завършено дори наполовина. Твърде голямо ще е разочароването, ако бъде сразен по средата на пътя. Падне ли тази сутрин, ще има прекалено много неща, за които да съжалява. Взе още една стрела и я нагласи на тетивата. Опънатата връв просъскваше отново и отново и с всеки такъв звук гневът му сякаш малко намаляваше. Накрая тя съвсем се протри и лъкът бе на път да се скъса.

— Стрели! Нямам стрели! Донесете ми още!

Докато продължаваше да вика, се зае да събира пропусналите целта си вражески стрели, които бяха нападали по коридора и да ги изстрелва обратно срещу Акечи. Почти едновременно с това една жена с изискано загънат ръкав на кимоното му поднесе наръч стрели и вдигна една към ръката му. Нобунага погледна надолу.

— Ано? Достатъчно си направила. Опитай се сега да избягаш.

Направи й знак с брадичка, но придворната дама продължи да подава една след друга стрелите в десницата му. Колкото и да я караше, тя не поиска да си тръгне.

Стреляше не толкова изкусно, колкото с благородство в движенията. У него имаше повече дух, отколкото сила. Пронизителното свистене на всяка стрела сякаш само казваше, че острието й е прекалено добро за тези низки хора, че то е дар за тях от човека, който ще властва над цялата тази страна. И стрелите на Ано обаче бързо привършиха.

Тук и там в храмовия двор лежаха покосени от неговите стрели неприятели. Въпреки стрелбата на лъка обаче, една група облечени в доспехи войници настъпи с дързък вик към парапета на терасата и най-сетне стигна с катерене до засводения коридор.

— Виждаме ви, господарю Нобунага! Не можете да ни избягате! Загубете главата си като мъж!

Враговете бяха многобройни като враните по акациевите дървета призори и привечер. Готови да бранят своя господар, личните служители на Нобунага се наредиха около него в страничните и задните коридори. Сабите им светеха с блясъка на отчаянието. Няма да оставят врага да проникне по-навътре. Между тях бяха и братята Мори.

Мнозина от тези хора, отказали до самия край да изоставят повелителя си и сражавали се в негова защита, сега лежаха повалени върху вражески тела, все още вкопчени в мъртвешка хватка. Изглеждаше, че и двамата противници са загинали едновременно.

Стражата от външния храм бе превърнала сега главното светилище в поле на битката и в яростно и кърваво сражение се опитваше да отблъсне неприятеля от вътрешния двор. Вражеските сили обаче изглежда бяха на път да превземат входа към покрития коридор, който водеше дотам и целият отряд, сега съставен от по-малко от двадесетина човека, се събра наедно и се спусна към вътрешността.

Сега воините на Акечи, успели да се изкатерят до коридора, бяха притиснати от две страни. Пронизаните им и посечени тела нападаха едно върху друго. Щом видяха, не Нобунага е все още в безопасност, мъжете от външния храм нададоха радостни викове:

— Сега! Сега имаме време! Да отстъпваме веднага!

— Глупаци! — процеди през зъби Нобунага и захвърли лъка си настрана. Беше счупен и нямаше вече стрели. — Не е време за отстъпление! Дайте ми едно копие!

И след като ги сряза по този начин, той сграбчи оръжието на един от служителите и като лъв се спусна надолу по коридора. Завари един вражески войник да се опитва да се изкатери по страничната преграда и заби острието си право в него.

В същия миг един воин на Акечи, застанал под сянката на черен китайски бор, извади своя малък лък. Стрелата се заби в лакътя на Нобунага. Господарят се олюля назад и се подпря на кепенците зад гърба си.

Същевременно вън пред западната стена се разиграваше малка схватка. Една дружина от служители и пешаци начело с Мураи Нагато и сина му бе излязла от дома на градския управител, разположен до храма Хоно и след като удари обградилите стените Акечи в гръб, се опитваше да влезе през главната порта в двора.

Предишната вечер Нагато и синът му бяха останали до късно да разговарят с Нобунага и Нобутада и се върнаха да спят едва към третия час. Ето защо Нагато, заспал дълбоко, се остави да го сварят неподготвен. Длъжен бе да знае за положението още щом отрядите на Акечи влязоха в столичния град. След това би трябвало незабавно, било и само миг преди идването на вражеските сили, да прати предупреждение в близкия храм Хоно.

Това нехайство бе непростимо. Вината обаче не беше само на Нагато. Със сигурност виновни бяха всички отседнали в столицата или постоянно обитаващи я служители на Нобунага.