Ейджи Йошикава - Тайко

— За това не бях помислял — засмя се Генемон. — Отсега нататък ще внимавам повече, но моля да не ми се сърдите, ако съм неучтив.

В подножието на връх Хиеи от две-три години напредваха възстановителни работи и улиците на Сакамото постепенно си връщаха предишния вид. Когато двамата ездачи прекосиха селото и завиха по пътеката, която водеше към храма Енряку, утринното слънце накрая огря водите на езерото.

— Какво ще правим с конете, когато тръгнем да се качваме пеш? — попита Генемон.

— На мястото на старото светилище са построили ново. Трябва наблизо да има селски къщи. Ако ли не, ще можем просто да ги оставим при някой от прислужниците в самия храм.

Някакъв самотен ездач пришпорваше коня си, за да ги настигне.

— Да не би някой да ни търси? — зачуди се Генемон с известна загриженост.

— Сигурен съм, че ако е зад нас, трябва да е Мицухару. Вчера изглежда искаше да ми попречи да дойда тук.

— Добросърдечие и искреност като неговите рядко се срещат у хората в наше време. Почти прекалено добър е за самурай.

— Точно Мицухару е, както и предполагах.

— Изглежда има намерение да ви спре, господарю.

— Е, каквото и да каже, няма да го отпращам. Може пък да не се опита да ми попречи. Ако бе така, сигурно щеше да сграбчи моя кон за юздите още на портата на крепостта. Вижте, и той е облечен като за планина.

В крайна сметка, преди да излезе от крепостта, Мицухару промени решението си. Сметна, че най-добре ще е да не се противопоставя на Мицухиде, а по-скоро да отиде с него и да го предпази от възможна грешка.

Настигна коня на братовчед си и му се усмихна широко.

— Много бърз сте за мен, господарю. Тази сутрин направо ме стреснахте. Не предполагах, че ще тръгнете толкова рано.

— Аз пък не мислех, че ще искаш да дойдеш с мен. Ако се бяхме уговорили снощи, нямаше да препускаш така подире ни.

— Грешката е моя. Дори и преоблечен, все пак смятах, че с вас ще бъдат поне още десетина души, които да носят храна и постелки. А и не очаквах да яздите толкова бързо.

— Бих искал да е така, но това не е обикновен излет — отвърна Мицухиде. — Единствената цел на днешното пътуване е да се помоля за онези, които преминаха преди години през пламъците на ада и да устроя поне една възпоменателна служба в тяхна памет. Не съм и помислял да взимам със себе си хубаво саке или ястия.

— Вчера може да съм казал нещо обидно за вас, но това е просто понеже съм предпазлив по природа. Не исках да направите нещо, което може да бъде разбрано криво в Адзучи. Като се вземе предвид как сте облечен и че намерението ви е да почетете паметта на мъртвите, дори и да чуе за това, господарят Нобунага, сигурен съм, няма да има в какво да ви упрекне. В интерес на истината, въпреки че живея в крепост, която е така близо до Сакамото, не съм ходил нито веднъж на върха. Ето защо сметнах днешния ден за добра възможност да посетя светилищата. Е, Генемон, водете.

Мицухару пришпори коня си и като вървеше успоредно с Мицухиде, продължи да поддържа разговора, сякаш от страх да не би братовчед му да се отегчи. Приказваше за растенията и цветята, които виждаха покрай пътя, обясняваше навиците на различните птици, които различаваше дори само по гласовете им и изобщо проявяваше загрижеността на добра болногледачка, която се опитва да разтуши своя болен.

Мицухиде не можеше да не отвърне на такава искрена проява на привързаност. Но докато Мицухару говореше само за природата, неговият собствен ум, дали спи, будува или просто държи четка за рисуване, бе погълнат от човешките дела. Живееше сред хората, между враждуващи демони и пламъци от гняв и завист. Макар над планината да се носеше песента на кукувица, горещата кръв, която пареше в слепоочията му откакто си тръгна от Адзучи, още не се беше охладила.

Докато изкачваше връх Хиеи, сърцето на Мицухиде дори за миг не намери покой. Колко пусто изглежда сега това място в сравнение с някогашното си благоденствие. По пътя покрай река Гонген към Източната пагода тримата не видяха и следа от жива душа. Само песента на птиците оставаше същата. От древни времена върхът се бе прочул като обиталище на редки птици.

— Не виждам и един монах — каза Мицухиде, застанал пред някакъв разрушен храм. Размерът на причинените от Нобунага разрушения направо го изненадваше. — Няма ли поне един жив човек на този връх? Нека погледнем в главния храм.

Изглеждаше съвсем разочарован. Може би бе очаквал, въпреки победата на Нобунага, да види на този връх признаци за възродената сила на монасите-воини.