Ейджи Йошикава - Тайко

— Господаря Нобунага, същия, който постоянно нарича нашия повелител „Тиквоглавец“. Погледнете Хаяши Садо или Сакума Нобумори и сина му. Те с години даваха своя принос за сегашното могъщество на Нобунага. После, почти веднага след като ги награди с титла и крепост, те бяха задържани заради някакви дребни провинения и единият — осъден на смърт, другият — пратен в изгнание. Този зъл господар винаги прогонва хората около себе си.

— Млъкнете! Как ще говорите така за господаря Нобунага?! Вървете си! Веднага!

Докато Мицухару се караше разгневен на мъжа пред себе си, в градината се чу някакъв звук. Трудно бе да се познае дали са нечии стъпки или само падането на есенни листа.

Ден и нощ се взимаха крайно строги мерки срещу възможни подслушвачи и това дори на места, където присъствието на неприятел едва ли можеше да се очаква. Дори и в градината пред чайния павилион стояха на стража самураи. Един от тях се бе приближил сега до постройката и с наведена за поклон глава стоеше пред вратата. Подаде на Мицухару някакво писмо, отдръпна се малко назад и остана да чака, неподвижен като камък.

Скоро отвътре се чу гласът на Мицухару:

— Ще трябва да дам писмен отговор. Ще го приготвя по-късно. Накарайте монаха да почака.

Стражът се поклони почтително и се върна на мястото си. Сламените му сандали почти не вдигаха шум по пътечката, сякаш не се докосваха до нея.

За миг Мицухару и тримата му посетители останаха да седят, обгърнати в ледено мълчание. От време на време някоя узряла слива тупваше на земята, подобно на удар от дървен чук. Това бе единственият звук, който нарушаваше тишината. Внезапно светъл слънчев лъч проряза хартиените стени на плъзгащата се врата.

— Е, време е да се сбогуваме. Вие имате сега спешна работа — каза Масатака, за да използва възможността да се оттеглят.

Мицухару, който по-рано разви писмото и го прочете пред погледите на тримата мъже, сега отново го сви на руло.

— Защо не поостанете? — попита той усмихнат.

— Не, ще тръгваме. Не искаме да ви се натрапваме повече.

Тримата затвориха плъзгащата се врата зад гърба си и стъпките им заглъхнаха в посока към засводения коридор. Звукът бе, сякаш вървят по тънък лед.

След няколко минути Мицухару също си тръгна. Когато минаваше по коридора, той се отби в стаята на самураите. Веднага помоли за хартия и четка и без колебание се зае с писане, сякаш вече е предварително готов със своя отговор.

— Занесете това на пратеника на игумена на Йокава.

Подаде писмото на един от прислужниците си. След това, сякаш този въпрос вече не го занимава, попита един от оръженосците:

— Още ли спи господарят Мицухиде?

— Когато минавах оттам, в стаята му беше съвсем тихо — отвърна момчето.

При тези думи погледът на Мицухару светна, сякаш за първи път през този ден е наистина спокоен.

Денят отмина. Мицухиде остана в крепостта Сакамото, без да прави нищо. Вече бе получил заповедта на Нобунага да замине за западните области и би трябвало възможно най-бързо да се върне у дома си, за да свика своите служители. На Мицухару му се искаше да му каже, че това да прекарва толкова дълго време в бездействие няма да възстанови неговото добро име в Адзучи. Когато обаче си помислеше как ли се чувства Мицухиде, не можеше да отвори уста да проговори. Огорчението, което така ясно пролича в думите на Денго и Масатака, трябва да е обзело и господарят им.

„Ако е така, помисли си Мицухару, няколко дни почивка и спокойствие ще са най-добрата подготовка за предстоящия поход.“ Той напълно вярваше в благоразумието и самообладанието на своя братовчед. Посети стаята му, за да види как той прекарва времето си. Мицухиде прерисуваше нещо от една отворена книга.

— Я, какво правиш?

Мицухару застана отстрани и се загледа, доволен от спокойствието в държанието на Мицухиде и от това, че ще има за какво да поговорят.

— Мицухару? Не гледай. Още не съм се научил да рисувам пред други хора.

Със срамежливо изражение, каквото не се среща често у хора над петдесетте, Мицухиде остави четката. Толкова се притесни, че скри изхвърлените преди това скици.

— Нима ти преча? — засмя се Мицухару. — А кой е рисувал в книгата, която използваш сега за модел?

— Юшо.

— Юшо ли? Какво прави този човек напоследък? Тук не се е чувало нищо за него.

— Една вечер в Кай неочаквано посети мястото, където бях отседнал. Тръгна си на следващата сутрин, преди изгрев-слънце.

— Странен човек е той.

— Не, не мисля, че може да се нарече просто странен. Той е твърд в намеренията си и сърцето му е непреклонно като жилав бамбук. Може да се е отказал от самурайството, но на мен още ми прилича на воин.