Ейджи Йошикава - Тайко

„Е, сигурно вече се е преоблякъл“, помисли си Мицухару. Стана от мястото си пред чайника. Прекоси мократа тераса и по засводения коридор стигна до стаите, в които бе настанен братовчед му. От съседната стая се чуваха гласовете на приближените служители на Мицухиде, но в тази той беше сам, седнал с изпънат гръб и загледан някъде над езерото.

— Бих искал да ти предложа малко чай — обади се Мицухару.

Мицухиде се обърна към братовчед си и тихо, сякаш се събужда от сън, повтори:

— Чай…

— Наскоро ми донесоха един съд, който бях поръчал при Йоджиро в Киото. Няма изисканите очертания на чайника от Ашия, но все пак не е съвсем неугледен. Казват, че новите чайници не стрували, но както и може да се очаква от Йоджиро, водата от този е също толкова добра на вкус, както онази от старите. Бях намислил да ти поднеса чай от този чайник, когато дойдеш следващия път при мене и щом тази сутрин ми съобщиха, че изведнъж си тръгнал да се връщаш от Адзучи, веднага запалих огъня в огнището.

— Това е много мило от твоя страна, Мицухару, но аз не искам сега чай.

— А след като се изкъпеш?

— Няма нужда да приготвят за мен и баня. Моля те, остави ме само да поспя малко. Това само искам.

Напоследък до ушите на Мицухару бе стигнало доста и той не бе изцяло в неведение за грижите на Мицухиде. При все това не му беше съвсем ясно защо неговият братовчед се връща така внезапно в Сакамото. Всички знаеха, че Мицухиде е натоварен да уреди пиршеството, което Нобунага дава в чест на Иеясу. Защо си е тръгнал така внезапно, точно преди посрещането? Сега Иеясу е сигурно вече в Адзучи. И въпреки това някой друг е заел мястото на Мицухиде, а на него самия е било наредено да си отиде.

Мицухару не знаеше още никакви подробности, но откакто чу какво се е случило в Адзучи и после, когато видя изражението на Мицухиде, той вече бе наясно, че е станало нещо, което е ядосало господаря Нобунага. Тайно съжаляваше своя братовчед.

Точно както се и боеше, откакто посрещна Мицухиде в крепостта си, неговият вид не се бе променил към по-добро. Сянката върху челото на госта обаче не изненада Мицухару чак дотам. Познаваха се отдавна и той вярваше, че никой не разбира нрава на Мицухиде така добре, както той.

— Да, прав си. На път от Адзучи дотук си яздил цяла нощ. Сега сме по на петдесет и не можем да правим същите неща, както на младини. Е, трябва да поспиш. Всичко е вече приготвено.

Мицухару не настоя и не се опита да се наложи на братовчед си. Мицухиде стана и се мушна под мрежата против комари. Утринното слънце се отразяваше в нишките й.

Амано Генемон, Фуджита Денго и Йомода Масатака чакаха Мицухару да излезе от стаята на Мицухиде. Тримата се поклониха.

— Простете, господарю — обади се Денго. — Много съжаляваме, че ви безпокоим, но се питахме дали ще можем да ви кажем нещо. Въпросът е доста важен.

Гласът на Денго звучеше необичайно.

Самият Мицухару сякаш вече ги очакваше.

— Защо не отидем всички в павилиона за чай? — предложи той. — Господарят Мицухиде си легна да поспи и аз тъкмо си мислех, че ще е жалко огънят под чайника да гори напразно.

— Отлично. Ако влезем в павилиона, няма да има нужда да се пазим от хорските уши.

— Тогава елате.

— Боя се, че и тримата сме отрасли далеч от столицата и не умеем да се държим добре по време на чайна церемония. Във всеки случай не бяхме подготвени за честта, която сега ни оказвате.

— Не приемайте нещата по този начин. Донякъде разбирам кое е това, което ви тревожи и чайният павилион ще е добро място, за да го обсъдим.

Седнаха под лъчите на бледата светлина, която влизаше през полупрозрачните хартиени врати на постройката. Водата в чайника вече кипеше от известно време и сега бълбукането й бе още по-приятно за ухото. На полето на боя Мицухару много пъти бе показвал своята воинска храброст, но тук пред огнището ставаше напълно различен човек.

— Е, да не се занимаваме сега с чая. Какво ви измъчва?

Подканени така да говорят, тримата мъже се заоглеждаха един другиго. Накрая Денго, който изглежда бе набрал най-много смелост, започна:

— Това е направо нетърпимо, господарю Мицухару… Трудно ми е изобщо да говоря за него…

И той прикри с ръкава на своята дясна ръка сълзите си.

Другите двама не заплакаха, но трудно можеха да скрият подпухналите си клепачи.

— Нещо случило ли се е?

Мицухару бе съвсем спокоен и тримата му събеседници бързо дойдоха на себе си. Сякаш бяха очаквали да преминат през огън, а сега срещаха само вода. Домакинът забеляза тревогата в погледите им, но остана безразличен.