Ейджи Йошикава - Тайко

Веднага влезе обратно в дома, седна и внимателно се приготви да изслуша поредното желание на своя господар.

Днешното ми нареждане да Ви освободя от Вашите задължения и да напуснете все още е в сила както преди, но имам да добавя нещо по повод на заминаването Ви за западните области. Отрядите на Акечи трябва да настъпят от Таджима в Инаба. Спокойно можете да навлезете в областта на Мори Терумото. Не бездействайте и не оставяйте времето да минава напразно. Върнете се веднага в Тамба, пригответе своите части за битка и прикрийте фланга на Хидейоши покрай пътя за Санин. Самият аз скоро ще потегля след вас на запад. Не губете време — може да пропуснем една добра възможност за военен успех.

Мицухиде се просна по очи на земята и заяви, че ще изпълни нареждането до последната буква. После, след като изглежда му се стори, че е прекалил с покорството си, той седна, вдигна поглед право към вестоносеца и добави:

— Моля ви, предайте на Негово Височество отговора ми така, както намерите за подходящо.

Отиде да изпрати посетителя до входа. Вятърът преминаваше със свистене през почти празните стаи и при всяка крачка го караше да потръпва.

„Допреди няколко години, всякога, когато се готвех да тръгна обратно, той, дори това да беше посред нощ, пожелаваше да ме види. Колко често ми е казвал: «Елате на чашка чай» или «Ако тръгвате утре рано, отбийте се при мен, преди да е съмнало». Защо сега ме е намразил толкова? Пратил е дори вестоносец, за да не трябва да се среща с мен лично.“

„Не мисли за това. Не мисли.“ Колкото по-старателно се опитваше да забрави какво се е случило, толкова повече негодуванието растеше и сърцето му се изпълваше с ропот. Думите на недоволство напираха навън като мехурчета в застояла вода.

— За какво са пък тези цветя? И те са безполезни.

Мицухиде протегна ръка към голямата ваза в нишата и изсипа цветята, които бяха красиво подредени в нея. Водата се разля шумно по пода.

— Да тръгваме! Време е за път! Готови ли сте? — извика той на служителите си.

Вдигна вазата над главата си, прицели се в един широк каменен праг и я хвърли с всичка сила към него. Съдът се разби сред фонтан, който опръска лицето и гърдите на Мицухиде. В звука от строшаването му имаше нещо успокоително. Господарят вдигна мокрото си лице нагоре, към пустото небе и се изсмя високо. Смехът му отекна самотно наоколо.

Беше късно през нощта. Над къщата се спусна мъгла, въздухът стана горещ и влажен. Служителите на Мицухиде вече се бяха приготвили за път и стояха строени пред портата. Конете цвилеха, вдигнали глави към ниските дъждовни облаци.

— Приготвили ли сте нещо за дъжд? — попита един от служителите и отново погледна към портата.

— Тази вечер не свети и една звезда. Ако завали, ще ни е трудно да се придвижим по пътищата. По-добре да си вземем няколко факли в запас — обади се на висок глас друг.

Лицата на самураите бяха мрачни досущ като нощното небе. Очите им бяха пълни с гняв, горчивина и разочарование. Много скоро чуха гласа на Мицухиде, който заедно с още няколко мъже излезе на кон от портата.

— Сакамото е почти на един хвърлей място — каза той. — Дори и да завали, трябва да пристигнем там скоро.

Щом чуха необичайно бодрия глас на господаря си, служителите останаха преди всичко изненадани.

По-рано вечерта Мицухиде се бе оплакал от лека треска и бе взел лекарство. Ето защо сега неговите служители се тревожеха да не би да завали. Той нарочно им отвърна на достатъчно висок глас, за да бъде чут и извън портата.

Щом се приближи, мъжете запалиха един от друг факлите си и броят им сякаш нарасна почти до безкрайност. После служителите излязоха в редица с високо вдигнати светилници и тръгнаха след конниците.

След като бяха вървели половин час, започна да вали и дъждовните капки угасиха пламъците на факлите.

— Изглежда, гостите в крепостта още не са си легнали. Сигурно ще пируват цяла нощ.

Мицухиде не забелязваше дъжда. Обърна се от седлото си и хвърли поглед назад през езерото. Голямата главна кула на крепостта Адзучи се издигаше в небето, което изглеждаше черно като мастило. Стори му се, че златните делфини, които украсяваха покрива, блестят по-ярко в тази дъждовита нощ. Роякът светлини, обгърнали многоетажната постройка, се отразяваше в езерото и сякаш потреперваше от студа.

— Господарю, господарю! Внимавайте да не се простудите! — обади се загрижено Фуджита Денго, приближи коня си до този на Мицухиде и прехвърли през раменете му сламена наметка против дъжда.