Ейджи Йошикава - Тайко

Но не само приятелството и общите цели свързваха двамата мъже. Характерите им очевидно също се допълваха. Честолюбието на Нобунага — и волята да го задоволи — бяха недостъпни дори за въображението на човек като Иеясу. Но Иеясу, както пръв Нобунага би признал, имаше добри страни, от които той самият бе лишен — търпеливост, скромност и умение да пази силите си. А и самият Иеясу изглежда не кроеше големи планове за себе си. Грижеше се за ползата на своята област, но никога не даваше с това на своя съюзник причина за загриженост. Винаги осигуряваше на Нобунага твърда опора срещу общите им противници и като невидима крепост бранеше неговия тил.

С други думи, Микава бе идеалният съюзник, а Иеясу — надежден приятел. Като обърнеше поглед към трудностите и опасностите, които бяха посрещали през последните двадесет години, Нобунага винаги усещаше подтик да назове Иеясу „верен стар другар“. В него той виждаше човека с най-големи заслуги за това мечтата му за Адзучи да се превърне в действителност.

През време на угощението Иеясу на няколко пъти благодари на Нобунага за искреното гостоприемство, но не успяваше да се избави от усещането, че някой отсъства. Накрая попита Нобунага:

— Не беше ли господарят Мицухиде натоварен с подготовката на това празненство? Какво стана с него? Днес не съм го виждал изобщо, а и вчера не дойде на театралното представление.

— А, Мицухиде ли? — отвърна Нобунага. — Върна се в крепостта Сакамото. Трябваше да потегли така бързо, че не му остана време да дойде да се сбогува.

Гласът на Нобунага звучеше ведро и открито. В говора му не се долавяше никакво особено вълнение.

Иеясу обаче бе малко загрижен. В града се носеха тревожни слухове. Краткият и ясен отговор на Нобунага обаче изглежда ги опровергаваше и Иеясу реши да не отваря повече дума за това.

Въпреки това, когато се върна тази вечер в жилището си, той изслуша, каквото неговите служители бяха чули за заминаването на Мицухиде. Стана му ясно, че положението е достатъчно объркано, за да заслужава внимание. Чу различните разкази за станалото и по тях се опита да възстанови причината за внезапното заминаване на Мицухиде.

Всичко стана в деня на пристигането на Иеясу. Нобунага, без предварително предупреждение, направи оглед на кухните. Беше дъждовният сезон и влажният въздух тегнеше над Адзучи. Мирисът на сурова риба и мариновани зеленчуци дразнеше ноздрите. Освен това храните, които бяха докарали в големи количества от Сакай и Киото, стояха пръснати навсякъде в ужасен безпорядък. Над тях и пред лицето на Нобунага жужаха мухи.

— Тук вони! — изръмжа той сърдито.

Докато вървеше към стаята за готвене, продължи, без да се обръща към никого в частност:

— Що за работа е това? Цялата тази мръсотия! Това разхитителство! Нима ще готвите за нашия почитаем гост в това мръсно място? Развалена риба ли ще му поднасяте? Да се изхвърли всичко тук!

Гневът на Нобунага бе съвсем неочакван и прислужниците в кухнята се проснаха уплашени в нозете му. Гледката будеше съжаление. Мицухиде остана за няколко дни почти без сън и направи всичко възможно да бъдат купени най-добрите продукти и да бъдат приготвени най-изисканите ястия. Той постоянно надзираваше служителите и работниците в кухнята. Сега едва успя да повярва на ушите си. Изтича стреснат напред и се просна по очи пред своя господар. Неприятната миризма, започна да обяснява, със сигурност не е причинена от развалена риба.

— Не приемам оправдания! — сряза го Нобунага. — Всичко да се изхвърли! За угощението тази вечер пригответе нещо друго!

И без дума повече си тръгна.

За малко Мицухиде остана да стои мълчаливо, почти сякаш краката му се бяха вдървили. В този миг се появи някакъв вестоносец, който му подаде писмо. То съдържаше нареждане веднага да свика своите отряди и да се отправи към западните области.

Служителите на Акечи събраха многобройните хубави ястия, които бяха приготвили за Иеясу и ги изнесоха през задната врата. Изхвърлиха ги в рова, досущ както биха изхвърлили боклук или умряло куче. Само черната вода стана свидетел на сълзите им.

През нощта жабите край жилището на Мицухиде шумно крякаха. „За какво си се разтъжил?“, питаха сякаш те. Дали изразяват съчувствие или се присмиват на неговата глупост? Зависи с какви уши човек ги слуша. Мицухиде бе наредил да не пускат никого и сега седеше сам в една голяма и празна стая.

Макар лятото да беше едва в началото си, в мрака тихо повяваше разхлаждащ, нежен ветрец. Мицухиде бе ужасно бледен. Космите по неговите слепоочия сякаш настръхваха при всяко потрепване в пламъка на свещта. Тревогата ясно личеше по рошавината на косата и по неестествения цвят на лицето му.