Ейджи Йошикава - Тайко

— Чувах, че е на служба при Сайто Тацуоки. Нима го хвалиш, защото до днес е останал верен на своя предишен господар?

— Когато се строеше Адзучи, той единствен отказа да вземе участие в украсата на главната крепост, макар лично господарят Нобунага да го покани за това. Нито славата, нито властта ще го накарат да измени на себе си. Изглежда гордостта не му е позволявала да рисува за неприятеля на своя по-раншен повелител.

В същия миг влезе един от служителите на Мицухару. Коленичи пред тях и двамата млъкнаха. Мицухару се обърна да попита мъжа за какво е дошъл.

Самураят изглеждаше объркан. В ръката си държеше писмо и нещо, написано на дебела хартия и прилично на някакво прошение. В думите му ясно личеше притеснение за това, как ще се отнесе към него Мицухару.

— Пред портите пристигна още един пратеник от игумена на Йокава, който настоятелно поиска от мене да предам повторно това писмо на господаря на крепостта. Отказах, но той отвърна, че изпълнява заповед и няма да си тръгне оттук. Как да постъпя, господарю?

— Какво? Пак същото ли? — учуди се Мицухару и цъкна леко с език. — Преди известно време вече пратих писмо до игумена и внимателно му обясних, че по никакъв начин не бих могъл да се съглася с това, което той иска от мен. Ненужно е значи да повтаря молбата си. Въпреки това той продължи да настоява и след това още на два-три пъти ми пращаше писма. Наистина упорит е този човек. Просто откажете да приемете писмото и отпратете вестоносеца.

— Да, господарю.

С тези думи самураят тръгна да се отдалечава, като все още държеше посланието в ръката си. Имаше вид, сякаш са смъмрили самия него.

Веднага щом мъжът излезе, Мицухиде се обърна към своя братовчед:

— Да не би това да е игуменът на Йокава на връх Хиеи?

— Точно така.

— Преди години ми бе заповядано да участвам при опожаряването на Хиеи. Тогава избивахме не само монасите-воини, но също и свети люде, жени и деца. Посичахме ги без разлика на пол и възраст и хвърляхме телата им в пламъците. Така опустошихме върха, че там не можеше да се очаква да поникнат дървета, какво остава да заживеят отново хора. А сега, изглежда, свещениците, оцелели от клането, са се върнали и се опитват да възстановят живота на това място.

— Така е. Според онова, което чувам, планината е все така покрита от руини, но там са се заселили хора с дълбока мъдрост. Те се опитват да съберат наново разпръснатите остатъци от вярващите и правят всичко, за да върнат планината към миналото й.

— Докато господарят Нобунага е жив, това ще стане трудно.

— Самите монаси добре разбират това. Насочили са всичките си усилия към двора и се опитват да измолят от Императора указ, който да склони господаря Нобунага да отстъпи. Изгледите за такова нещо обаче са слаби и напоследък те търсят опора в хората от народа. Обикалят областите до последната, измолват помощи, чукат на всяка една врата. Сега дори чух, че на мястото на старите храмове са издигнали временни светилища.

— Е, тогава значи вестоносецът, който праща при теб игуменът на Йокава, сигурно е имал нещо общо с тези техни усилия.

— Не.

Мицухару бързо отмести поглед и се вгледа кротко в лицето на Мицухиде.

— В интерес на истината — продължи той, — реших, че не си заслужава да те безпокоя заради нещо такова, тъй че сам го отпратих. Понеже сега обаче ме питаш за това, сигурно трябва да обясня за какво става дума. Игуменът на Йокава знаеше, че ще отседнеш тук и искаше поне веднъж да се срещне с тебе.

— Игуменът е поискал да се срещне с мен ли?

— Да. Освен това в своето писмо той моли за това, почитаемото име на господаря Мицухиде да бъде прибавено към тези на спомоществователите за възобновяването на връх Хиеи. Отговорих му, че и двете неща са напълно изключени.

— И въпреки че си му отказвал по този начин, той още на няколко пъти е пращал вестоносци до крепостта, така ли? От почит към господаря Нобунага не бих посмял да прибавя името си към тези на спомоществователите, но се питам дали е нужно такова колебание по въпроса просто за една среща.

— Намирам, че за теб е напълно ненужно да ходиш при този човек — възрази Мицухару. — Какъв ще е смисълът, ти, който водеше войските при разрушаването на връх Хиеи, да се срещаш днес с един оцелял от това разрушаване свещеник?

— По онова време той ни беше враг. Сега обаче връх Хиеи е напълно безпомощен и хората там са склонили глави и са се заклели във вярност към Адзучи.

— Да, поне привидно. Но как другарите и сродниците на избитите или пък монасите, чиито старинни храмове и манастири са били опожарени, ще забравят негодуванието, което толкова години са таили в сърцата си? Мъртвите трябва да бяха към десет хиляди, а постройките стояха на онова място от времето на свети Денгьо.