Ейджи Йошикава - Тайко

Имаше и още. Мнозина бяха на мнение, че най-вероятно Мицухиде е получил заповед да настъпи към пътя за Санин, за да бъде направен управител на тази област веднага след като я е заел с войската си. Тогава близката до Адзучи крепост Сакамото ще се падне на Мори Ранмару.

Като доказателство за това Шинши даде заповедта на Нобунага към Мицухиде от деветнадесети. После извърна разгневен лице. Нямаше нужда да обяснява. Тази заповед бе разгневила и Мицухиде, и всеки един от неговите служители. Тя гласеше:

Трябва да охранявате тила на войската при Бичу. Тръгнете от областта си в близките дни, за да бъдете на бойното поле преди мене. Там чакайте заповеди от Хидейоши.

Това писмо бе разпратено до всички военачалници и служители на рода Ода и явно написано под диктовката на Нобунага. Щом стигна до воините на Акечи, гневът им прерасна от сълзи в ярост. Родът Акечи по начало винаги бе смятан за по-високостоящ от Икеда и Хори и значи — на една степен с Хашиба (този на Хидейоши) и Шибата. Въпреки това името на техния господар стоеше сега по-долу от онези на предводителите на тези родове. Освен това го бяха поставили под началството на Хидейоши.

Незачитането на неговото положение в обществото бе за един самурай най-голямата възможна обида. Сега към срама от случилото се на угощението се прибавяше и тази военна заповед. Хората на Акечи отново бяха извън себе си. Бе привечер и залязващото слънце хвърляше по стените своите последни отблясъци. Никой не каза нищо, но сълзи се стичаха по бузите на мъжете. В същото време от коридора се чуха стъпките на няколко самураи. Помислили, че се връща господарят им, всички мъже скочиха на крака да го посрещнат.

Само Шинши остана на място, все така облечен в дрехите си за път. Чакаше да го повикат. Мицухиде, току-що върнал се от връх Хиеи, се изкъпа, вечеря и тогава го покани при себе си.

При него нямаше никой друг освен Мицухару. Шинши добави към новините си нещо, което не бе казал пред другите служители — Нобунага вече е взел решение и на двадесет и девети се готви да потегли от Адзучи. Ще прекара една нощ в Киото и после веднага ще продължи на запад.

Мицухиде внимателно слушаше. В погледа му личеше присъщата нему ясна и точна мисъл. При всяка дума на Шинши кимваше.

— Колко души ще го придружават? — попита.

— Няколко служители и около тридесет-четиридесет оръженосци.

— Какво?! С толкова малко хора ли ще тръгне за Киото?

Мицухару само мълчаливо ги слушаше, но сега, когато самият Мицухиде нямаше вече какво да каже, той помоли Шинши да си върви.

Служителят остави братовчедите насаме. Мицухиде сякаш искаше да довери нещо на Мицухару, но този така и не му даде възможност за това. Веднага заговори за вярност към Нобунага и подкани Мицухиде да побърза към западните области, за да не разгневи господаря си. През последните четиридесет години Мицухиде винаги бе разчитал на предаността и постоянството на своя братовчед и сега му се доверяваше като на най-сигурния човек в рода. Ето защо, макар мнението на Мицухару да не бе в съзвучие с това, което замисляше вътре в себе си, той не можеше да му се сърди или да се опитва да го подтикне към нещо друго.

След няколко мига на пълно мълчание Мицухиде изведнъж се обади:

— Да пратим тази вечер няколко души при моите служители в Камеяма. Нека се приготвят колкото се може по-бързо за поход. Ще уредиш ли това, Мицухару?

Мицухару се изправи с доволно изражение.

Тази нощ една малка група хора бързо потегли към крепостта Камеяма.

Някъде към четвъртия час на нощта Мицухиде внезапно се изправи в леглото си. Сънувал ли бе нещо? Или кроеше някакъв план, мисълта за който внезапно го бе стреснала? След малко пак придърпа завивките върху себе си, зарови лице във възглавницата и се опита отново да заспи.

Мъгла ли има навън или вали? Това шумът на вълните в езерото ли е или вятърът, който духа от връх Хиеи? Този вятър цяла нощ свири в улуците на дома. Макар течението да не успя да влезе вътре, пламъкът на свещта край възглавницата на Мицухиде потрепваше, сякаш някакъв зъл дух се опитва да го изгаси.

Мицухиде се обърна в постелята. Макар по това време на годината нощите да бяха къси, на него му се струваше, че утрото се бави необичайно дълго. Тъкмо дишането му се бе вече успокоило и той изведнъж отново отметна завивките и стреснат седна в леглото.

— Има ли някой? — извика към стаята на оръженосците.

Някъде далеч се отвори плъзгаща се врата. Оръженосецът, който пазеше нощна смяна, влезе тихо и се просна по очи на пода.