Ейджи Йошикава - Тайко

— Врагът е решен да умре и издава своя предсмъртен вик! Да използваме тази възможност и до сутринта крепостта ще е наша! — разпореди Кея.

Спуснаха се към ръба на рова, сглобиха салове и прекосиха водната преграда. Почти за никакво време хиляди войници се озоваха върху каменните стени.

После, точно както се бе зарекъл Шичидзаемон, Канегасаки падна с идването на утрото. Какво обаче завари отрядът вътре? В крепостта нямаше и един от защитниците. Знамената им стояха вдигнати. Към небето вече се виеше дим. Цвилеха коне. Хидейоши обаче не беше там. Нападението от предишната вечер изобщо не беше нападение.

Водена от Хидейоши, малката войска само се престори, че бяга обратно към крепостта, докато в действителност като вятър търсеше да избегне отнякъде сигурната смърт. При изгрев-слънце хората на Хидейоши бяха вече в подножието на планините, които се виеха по границата между двете области и правеха бягството им вече безопасно.

Разбира се, Кея Шичидзаемон и отрядите му не наблюдаваха тяхното отдалечаване в нямо изумление.

— Гответе се за преследване! — заповяда той. — След тях.

Отредите на Хидейоши поеха път за отстъпление дълбоко в планините, като продължиха бягството си през цялата нощ, без да спират, за да се хранят или да пият.

— Още не сме напуснали леговището на тигъра! — ги предупреди Хидейоши. — Не се отпускайте. Не почивайте. Не мислете за жаждата. Само запазете волята за живот!

И те продължаваха своя ход под напътствията на Хидейоши. Както се очакваше, Кея почна да ги настига. Щом чу зад себе си бойните викове на противника, Хидейоши първо нареди кратка почивка, а после заговори на своите войници:

— Не се плашете. Враговете ни са глупци. Надават боен вик, докато са в долината, а ние — нависоко. Всички сме уморени, но противникът ни преследва разгорещено и много от тях ще се изтощят. Щом стигнат достатъчно близо, обсипете ги със скали и камъни и ги промушете с копията си.

Хората му бяха уморени, но при яснотата и разумността на думите му си възвърнаха увереността.

— Елате ни хванете! — завикаха те и застанаха готови за нападението.

Подигравката на Кея над отрядите на Хидейоши му бе върната с позорно поражение. Безброй трупове изпопадаха под камъните и копията.

— Отстъпвайте!

Гласът, изкрещял тази заповед, накрая прегракна в долината, през която заотстъпваха Асакура.

— Сега е сгодният момент! Отдръпнете се! Отстъпвайте!

Хидейоши сякаш почти подражаваше действията на противника и като се обърнаха, неговите хора заотстъпваха към низините на юг. Кея повторно тръгна да ги преследва начело на оцелелите си войници. Хората му бяха наистина неумолими и при все че силата на техния наказателен отряд вече бе значително отслабена, монасите-воини от Хонганджи се присъединиха към нападението и когато войниците на Хидейоши се опитаха да преминат през планините надолу в Оми, им затвориха пътя. Щом онези поискаха да свърнат встрани, от блатата и горите вляво и вдясно полетяха стрели и камъни, придружени от викове:

— Не ги пускайте да минат!

Дори и Хидейоши почна да си мисли, че е ударил последният му час. Сега обаче бе моментът да сберат волята си за живот и да се противопоставят на изкушението да се предадат.

— Нека небето реши дали съдбата ни е добра или лоша и дали ще живеем или ще умираме! Тичайте през блатото на запад. Бягайте покрай планинските потоци. Водите им се вливат в езерото Бива. Тичайте бързо като самата вода. Спасението ви от смъртта е бързината!

Не им казваше да се бият. Това бе онзи Хидейоши, който така добре знаеше как да печели хората, но дори той не помисли да нареди на прегладнелите си войници, вървели две денонощия без сън или почивка, да тръгнат срещу засада от неизвестен брой въоръжени монаси. Всичко, което искаше, бе да помогне и на последния войник от изтощения отряд да се завърне в столицата. А няма нищо по-силно от волята за живот.

По заповед на Хидейоши уморените и мъчени от глад части с почти свръхестествена сила се спуснаха надолу по склона и си проправиха път до блатото. Това бе ход, който не можеше да се нарече нито военна хитрост, нито дори самоотрицание, тъй като скритите в дебрите на гората монаси-воини бяха подобни на комари. И въпреки това те продължаваха да тичат право пред вражеските редици. Това всъщност отвори в тях процеп и те успяха да разбият на части внимателно заложената засада. Докато бягаха, редът се превърна в безпорядък и всички мъже, като следваха планинските потоци, се заспускаха тичешком на юг.