Ейджи Йошикава - Тайко

Като взе ръката на своя син, старицата я притисна с почитание към челото си и каза:

— За господар на крепост си прекалено любезен. Моля те, недей проявява такава загриженост пред служителите си.

— Отдъхвам си, като виждам, че имаш такъв здрав вид. Казваш ми да не проявявам загриженост, но майко, единствена моя майко, днес аз не съм излязъл да те посрещна като самурай. Не се грижи, моля те.

Старата жена пристъпи вън от носилото. Останалите самураи всички се бяха проснали по очи на земята и тя се почувства твърде зашеметена, за да върви.

— Трябва да си уморена — каза Хидейоши. — Почини си тук за малко. До крепостта няма повече от час път.

Като хвана майка си за ръка, той я поведе към ниско столче под стрехата на една къща. Старицата седна и се загледа в есенното небе, което се простираше над плътната жълта ивица на гинковите дървета.

— Досущ като насън е — прошепна тя.

Тези думи накараха Хидейоши да се замисли за изминалите години. Не можеше да почувства, че този миг е като сън. Много ясно виждаше стъпките, които свързваха сегашната действителност с миналото. И усещаше това сега като естествен завършек на един отрязък от своя път.

През следващия месец, след като майката и съпругата на Хидейоши се преместиха в Суномата, ги последваха двадесет и девет годишната му сестра Оцуми, двадесет и три годишният му природен брат Кочику и двадесетгодишната му природена сестра.

Оцуми още бе неомъжена. Отдавна Хидейоши беше обещал, че ако се грижи за майка им, той ще й намери съпруг. На следващата година Оцуми се омъжи в крепостта за един роднина на жената на Хидейоши.

— Всички са пораснали — каза Хидейоши на майка си, като гледаше доволството по лицето й. Това бе неговото щастие и големият му подтик за бъдещето.

Беше късна пролет. По облегалката, на която дремеше Нобунага, в изобилие падаше черешов цвят.

— А… точно така.

Като се сети за нещо, той нахвърли бързо една бележка и нареди на вестоносец да я отнесе до Суномата. Хидейоши стана господар на крепост и вече не бе подръка, за да отговаря винаги, когато го повика. Това изглежда правеше неговия господар малко самотен.

Вестоносецът на Нобунага прекоси река Кисо и на портите на крепостта предаде бележката на Хидейоши. И тук пролетта бе минала спокойно. Цветовете на планинската дива лоза се полюшваха в сянката на изкуственото хълмче в двора. Зад този хълм, на края на широката градина, имаше новопостроена зала и малка къща за Такенака Ханбей и Ою.

Залата бе една доджо, където служителите на Хидейоши можеха да се упражняват в бойните изкуства. Под ръководството на Такенака Ханбей сутрин те изучаваха тук китайските класици, а след обед се надпреварваха в умения за бой с копие и меч.

След това Ханбей до късно през нощта говореше за военните предписания на Сун Цу и Ву Чи. Той със страст се посвети на обучението на всички млади самураи, за да ги приучи към бойните навици и обичаи в крепостта — повечето от служителите на Хидейоши бяха диви ронини, които някога се числяха към отряда на Хикоемон.

Хидейоши знаеше, че трябва да работи постоянно за самоусъвършенстване, за да преодолее своите недостатъци и да увеличи способността си за самовглъбяване и бе решен, че от неговите самураи трябва да се изисква същото. Ако ще играе важна роля за в бъдеще, въоръжени само с груба сила служители няма да му бъдат от полза. Хидейоши много държеше на това. И така, освен че радушно прие Ханбей на служба, той му се поклони и като на учител и го смяташе за свой наставник във военната наука. Повери му също обучението на служителите си.

Военната дисциплина решително се подобри. Когато Ханбей говореше за Сун Цу или китайските класици, хора като Хикоемон можеше винаги да бъдат видени на издигнатото място за слушателите. Единствената пречка бе, че Ханбей не беше много издръжлив телесно. Заради това от време на време беседите биваха отлагани и служителите оставаха разочаровани. И днес той се бе пренапрегнал през деня и заяви, че отменя вечерните четения. С настъпването на нощта бързо нареди да затворят плъзгащите се врати на дома.

Макар сезонът да бе късна пролет, вечерният вятър от горното течение на река Кисо още повече простудяваше слабото телосложение на Ханбей.

— Постлала съм ти леглото вътре. Защо не спиш?

Ою остави до писалището някаква лечебна смес. Ханбей четеше — обичайното му занимание, когато имаше малко време за отдих.

— Не, не че толкова се чувствам зле. Отмених беседата, понеже мислех, че може да пристегне повикване от господаря Хидейоши. Наместо да ми оправяш леглото, подреди ми дрехите така, че ако дойде вест, да мога бързо да изляза.