Ейджи Йошикава - Тайко

Сега градът под крепостта Кийосу бе опустял. Имаше само няколко дюкяна и жилища на самураи. При все това през самото запустение се четеше радостта от отхвърлянето на една стара кожа. Такова е началото на всичко живо — веднъж изпълнила предназначението си, утробата е принудена да се примири със своето разложение и отмиране. И по същия начин за всекиго бе радост, че Нобунага няма вечно да е пленник на своя роден град, дори това и да значеше за града упадък.

И тук една раждала някога жена сега остаряваше. Майката на Хидейоши. Тази година навършваше петдесет. Засега спокойно гледаше старините си и живееше със своята снаха Нене в тяхната къща в самурайския квартал на Кийосу. До преди две-три години обаче бе земеделка и ставите на попуканите й от пръстта ръце още бяха отекли. Родила беше четири деца и много от зъбите й липсваха. Косата й обаче още не бе изцяло бяла.

Едно от писмата, които Хидейоши й писа от бойното поле, даваше представа за всички останали:

Как е хълбокът ти? Още ли използваш мокса? Докато живеехме на село, все казваше: „Не пилейте храна заради мене“, все едно каква храна беше. И тук даже се притеснявам, че не се храниш добре. Трябва да живееш още дълго. Тревожа се, че няма да имам време да се погрижа за теб, както бих искал, понеже съм такъв безумец. За щастие тук не съм боледувал. Изглежда, съдбата ми на воин е щастлива и Негово Височество много ме цени.

След нашествието в Мино би било трудно да се преброят писмата, които той пращаше.

— Прочети това, Нене. Винаги пише като дете — обърна се майката на Хидейоши към снаха си.

Всеки път тя й показваше своите писма и Нене на свой ред показваше на старата жена нейните.

— Писмата, които праща на мен, не са толкова нежни. Все неща от рода на „Внимавай с огъня“ или „Бъди прилежна съпруга, докато мъжът ти го няма“ или „Грижи се за майка ми“.

— Умно е това момче. Праща писмо на теб и писмо на мен — едното строго, другото нежно. Мисля си значи, че ако приемеш, че се отнасят еднакво и за двете ни, писмата му са добре разпределени.

— Трябва това да е — рече засмяна Нене.

Тя с преданост се грижеше за майката на своя съпруг. Правеше всичко възможно да й е от полза, сякаш, също като Оцуми, й бе родна дъщеря. Пред всичко друго обаче, радост на старата жена доставяха писмата на Хидейоши. Тъкмо когато се тревожеха, че не са получавали нищо от дълго време, дойде писмо от Суномата. Но по някаква причина това писмо беше само за съпругата и за майката нямаше нищо.

Понякога писмата от Хидейоши пристигаха само за майка му, без нищо за Нене. Посланията му към нея обикновено бяха само послеписи към писмата за майката. До днес не бе пращал нищо нарочно и само за жена си. Изведнъж Нене си помисли, че трябва нещо да не е наред или че има нещо, за което той не иска да тревожи своята майка. Влезе в стаята, разряза плика и намери необичайно дълго писмо:

От дълго време храня надеждата да мога да вземе теб и майка да живеете тук при мене. Сега, когато най-сетне станах господар на крепост и получих от Негово Височество военачалническо отличие, положението е достатъчно сносно, за да поканя майка си в Суномата. Питам се обаче, дали това няма да й създаде безпокойство. Преди тя бе загрижена, че присъствието й ще ме обремени в моето служене на Негово Височество. Винаги казва също, че е само селска старица и такъв живот далеч ще надвишава положението й. По тази причина, дори и да я помоля, тя със сигурност под някакъв предлог ще откаже.

„Какво да кажа?“ Нене нямаше представа. Помисли си, че скритата молба на нейния съпруг е наистина сериозна.

В същия миг гласът на старата жена я извика от задната част на къщата:

— Нене! Нене! Ела за малко и погледни!

— Ида!

И днес тя прекопаваше с мотика корените на есенните патладжани. Бе следобед и все още доста горещо. Дори бучките пръст в градината пареха. По ръцете й лъщеше пот.

— Боже мой! Ама жега! — възкликна Нене.

Но старицата винаги отвръщаше, че това е, което обичат да вършат хората от село и я молеше да не се тревожи. Колкото и пъти обаче да слушаше това, Нене, тъй като не бе отрасла в земеделско семейство и не познаваше същинския аромат на земята, винаги бе намирала това единствено за съсипваща работа. Все пак напоследък тя усети, че започва да разбира поне малко защо майката на нейния съпруг не е в състояние да престане да работи.

Старата жена често говореше за плодовете и зеленчука като за „даровете на земята“. Това, че бе успяла в голяма бедност да отгледа четири деца и сама не бе умряла от глад, беше един от тези дарове. Сутрин плясваше молитвено с ръце към слънцето, като обясняваше, че и това й е навик от времето в Накамура. Не искаше да забрави предишния си живот.