Ейджи Йошикава - Тайко

Мосуке огледа за кратко време картата, сгъна я и я върна на Хидейоши.

— Разбирам. Някой има ли нужда от храна? Взели ли сте си достатъчно за по две яденета на човек?

Загубили се, сега те тъкмо бяха на път да изчерпят припасите, които бяха взели със себе си.

— До крепостта има само два и половина часа път, но все пак по-добре да си вземем достатъчно за вечеря и закуска.

Мосуке бързо свари ориз и го смеси с просо, фасулена каша и солени сливи, така че да стигне за десетима. После нарами една макара конопено въже и прикачи на пояса си кремък, прахан и бащината сабя.

— Тръгвам, мамо — каза Мосуке. — Да влезеш в битка е славно начало на службата пред моя господар, но дори като се осланяме на съдбата ми като самурай, сега може да е нашата последна раздяла. Ако това се случи, моля те, примири се със загубата на сина си.

Време бе да тръгват, но естествено майката и детето й се разделяха с неохота. Хидейоши едва понасяше тази гледка. Отиде надалеч от къщата и впери поглед в катраненочерните планини.

Тъкмо когато Мосуке тръгваше, майка му го повика да се върне. Подаде му една кратунка.

— Напълни я с вода и я вземи със себе си — каза му тя. — Непременно ще ожаднееш по пътя.

Хидейоши и останалите се зарадваха. Досега неведнъж бяха страдали от липса на вода. Само на малко места между скалистите чуки бълбукаха поточета. А и колкото повече наближават върха, толкова по-малко вода щеше да има.

Щом стигнаха до канара, Мосуке метна въжето, върза го долу за корена на един бор, покатери се пръв и после изтегли след себе си останалите.

— Оттук нататък пътеката става още по-трудна за следване — каза той. — Има доста места, като наблюдателницата при пещерата Акагава, където може да ни улови стражата.

Като чу това, Хидейоши разбра до каква степен е бил предпазлив Мосуке, когато, след като му показаха картата на планината, я погледна за миг и не даде бърз отговор. У него все още имаше нещо детинско, но той обмисляше вещата изцяло и Хидейоши почувствува още по-голяма привързаност към момчето.

Накрая водата от кратунката се превърна в пот по десетимата мъже. Мосуке избърса гъстата влага от лицето си и каза:

— Ако сме така уморени, надали ще можем да се бием. Защо да не преспим тук?

— Добре ще е да поспим — съгласи се Хидейоши, — но после колко още път остава до тила на крепостта.

— Ей там долу е — отвърна Мосуке и посочи право към долината.

Всички се развълнуваха, но с махване на ръка Мосуке ги накара да млъкнат.

— Не бива повече да говорим високо. Вятърът може да отнесе гласовете ни в посока към крепостта.

Хидейоши се втренчи надолу в долината. Тъмните дървета, които я обграждаха, приличаха на бездънно езеро. Щом обаче се вгледа дълго и напрегнато, едва успя да различи очертанията на издигната от огромни камъни стена, висока дървена ограда и нещо като постройка между дърветата.

— Тук сме точно над врага. Добре, да поспим, докато съмне.

Мъжете заспаха на земята, а Мосуке уви празната сега кратунка с парче плат и я сложи под главата на господаря си. Докато другите поспаха около два часа, той будуваше и стоеше на пост малко по-встрани.

— Хей! — извика той.

Хидейоши вдигна глава.

— Какво има, Мосуке?

Младежът посочи на изток.

— Изгревът.

Наистина, нощното небе добиваше белезникав оттенък. Море от облаци покриваше върховете. Долината зад крепостта Инабаяма, която бе непосредствено под тях, не можеше въобще да се види.

— Е, да тръгваме в нападение — се обади един от хората.

Докато връзваха връзките на доспехите си и си нагласяха наколенниците, Хикоемон и останалите затрепериха от вълнение.

— Не, чакайте. Дайте първо да се нахраним — спря ги Хидейоши.

Докато слънцето се показваше над обширния океан от облаци, те довършиха второто от двете яденета, които Мосуке бе приготвил предишната вечер. Кратунката бе празна, но оризът, смесен с просо и увит в дъбови листа, бе толкова вкусен, та си помислиха, че няма да го забравят до края на живота си.

Щом свършиха с храненето, мъглата в долината под тях почна да се вдига. Различиха стръмна скала и обвит с лози висящ мост. Зад моста имаше каменна стена, покрита с гъст зелен мъх. Мястото тъмнееше и непрестанно духаше суров вятър.

— Къде е тръбата за сигнални ракети? — попита Хидейоши. — Дайте я на Мосуке и го научете как да си служи с нея.

Стана и попита Мосуке дали знае как да използува тръбата, после добави:

— Сега слизаме долу да си пробием път в крепостта. Отваряй си ушите. Веднага, щом чуеш викове, запали тръбата. Нали? Да не объркаш нещо.