Ейджи Йошикава - Тайко

— Преди няколко дни пратихме вестоносец, без да чакаме ваша заповед, осведомихме господаря Ханбей за спешността на положението и го подканихме да слезе от планината, но…

— Не иска да дойде ли? — Тацуоки почваше да става нетърпелив. — И защо това? Защо мислите, не се спуска стремително надолу начело на войската си? Той би трябвало да е мой верен служител.

Под думите „верен служител“ Тацуоки изглежда разбираше някой, който общо взето говори без заобиколки и дразни със своя неприятен вид, но който при бедствено положение, колкото и надалеч да е, пръв би се хвърлил напред.

— Да пратим още веднъж вестоносец — настоя той.

Върховните служители сметнаха това за безполезно, но пратиха на връх Курихара четвърти човек. Този се върна посърнал.

— Накрая успях да го видя, но след като прочете заповедта ви, той не отговори нищо. Само заплака, въздъхна и каза нещо за нещастните властници на този свят — доложи пратеникът.

Тацуоки прие тази вест, сякаш някой си бе направил шега с него. Почервеня от гняв и скастри хората си:

— Никога не трябва да зависиш от болни!

Дните преминаваха, изпълнени с такова сноване. Войската на Ода вече бе почнала да прекосява река Кисо и въвличаше отрядите на рода Сайто в яростни сражения. Ежечасно в Инабаяма пристигаха известия за пораженията на техните части.

Тацуоки не можеше да спи, очите му станаха като стъклени. Крепостта бързо се изпълни с объркване и отпадналост. Накара да оградят прасковената градина със завеса и седеше там на походното си столче, заобиколен с лъскави доспехи и от служители.

— Ако силите ни не достигат, продължавайте да изисквате още от всеки от окръзите. Има ли достатъчно отряди в града под крепостта? Нали няма да трябва да заемаме отряди от рода Асаи? Как мислите?

Гласът му бе писклив и пълен със страх, треперещ от собствения му ужас и чезнещо самообладание. Служителите трябваше да се погрижат душевното състояние на Тацуоки да не повлияе на неговите войници.

По залез-слънце от крепостта вече съзираха огньове. Настъплението на отрядите на Ода продължаваше ден и нощ — от Ацуми и долината на Кано на юг то се разпростря по притоците на Нагара към Гото и Кагамиджима на запад. С напредването на Ода подпалените от тях пожари се превърнаха в огнен прилив, който овъгляше небето. На седмия ден на месеца те почти обкръжиха Инабаяма — главната крепост на врага.

Нобунага за пръв път оглавяваше такава голяма войска. Само от това обстоятелство можеше да бъде разбрана неговата решимост да успее. За Овари това значеше мобилизация на цялата област. Бъдеха ли разбити, и Овари, и Ода щяха да престанат да съществуват.

Веднага щом войската стигна Инабаяма, настъплението й спря и за няколко дни двете страни бяха въвлечени в ожесточени боеве. Естествената твърдина и калените стари бойци на Сайто показаха своето. Особено вредоносно за Ода обаче бе превъзходството на противника във въоръжението. Богатството на Мино бе дало на рода Сайто възможност да купи значително количество огнестрелно оръжие.

Те имаха поделение, въоръжено с пушки, от каквото силите на Ода бяха лишени и щом нападателите наближеха града под крепостта, то ги обстрелваше откъм планината. Акечи Мицухиде, мъжът, който създаде поделението, отдавна бе напуснал Мино и станал ронин. При все това младият учен се бе посветил на изучаването на огнестрелното оръжие и поделението имаше здрави основи.

Във всеки случай, след няколко дни на изгаряща жега и близък бой, отрядите на Ода почнаха най-сетне да отпадат. Ако по това време родът Сайто бе поискал подкрепления от Оми или Исе, десет хиляди мъже нямаше никога повече да видят Овари.

Най-заплашителни от всичко бяха очертанията на върховете Курихара, Нангу и Бодай, които се издигаха в далечината.

— Наистина не трябва да се тревожите за нищо оттам — успокояваше Хидейоши Нобунага.

Но господарят бе неспокоен.

— Обсадата не е верният подход, но нетърпението само ще навреди на собствените ми отряди. Каквото и да правим, не виждам как може да превземем крепостта.

Отново и отново свикваха военни съвети, но изглежда никой нямаше добро хрумване. Най-сетне бе одобрен плана на Хидейоши и една нощ скоро след това предната стража го изгуби от поглед.

Потегли, само с девет доверени мъже, от кръстопътя между Унума и Хида, на четири-пет часа път от края на планинската верига, където бе разположена Инабаяма. Потънала в пот, групата се изкатери по връх Дзуирюджи, достатъчно отдалечен от Инабаяма, за да няма там никаква стража. Между придружаващите Хидейоши мъже бяха Хикоемон и по-младият му брат Матаджуро. За водач им служеше един наскоро преминал при Хидейоши човек, който изпитваше към него дълбока преданост — Осава Джиродзаемон, Унумския тигър.