Ейджи Йошикава - Тайко

— Допускам, че ще предизвикам раздразнението му. Ще се откажа от това и ще се върна, но…

Извади от кимоното си четка и мастилница и върху парче хартия написа стихотворение:

Много добре знаеше, че стихотворението е лошо, но то изразяваше какво чувства. Добави още нещо:

— Сигурен съм, че ще ми се присмее и ще ме нарече нагъл и безсрамен, но това е последното, с което ще го обезпокоя. Ще почакам тук за отговор. И видя ли, че ще е невъзможно да изпълня заповедите на господаря си, тук край това блато ще си направя сепуку. Затова, моля ви, идете да говорите още веднъж с него.

Днес бе дори по-искрен, отколкото вчера. И в това, как изрече думата „сепуку“, нямаше преструвка. Тя му се изплъзна почти несъзнателно, от разпаленост.

Наместо да го презре, Ою изпита дълбоко съчувствие и се върна с писмото при постелята на брат си. Ханбей го прочете веднъж и не каза съвършено нищо. Почти половин ден държа очите си затворени. Вечерта дойде и денят премина в лунна нощ.

— Кокума, доведи кравата — каза изведнъж Ханбей.

Тъй като явно се канеше да излиза навън, Ою се разтревожи и облече брат си в топло подплатени памучни дрехи и тежко кимоно. След това той потегли, възседнал кравата. С Кокума за водач слезе надолу по планинския склон до блатото. На едно тревисто хълмче в далечината различи очертанията на човек, нито ял, нито пил от сутринта, седнал като дзен-монах с кръстосани нозе под луната. Ако някой ловец го бе забелязал отдалеч, бе си помислил, че от Хидейоши става отличен прицел. Ханбей слезе от кравата и тръгна право към него. После коленичи пред Хидейоши и се поклони.

— Уважаеми посетителю, днес бях неучтив. Не съм сигурен какво обещание желаете в сърцето си от един човек, който не е нищо повече от изнемощял мъж, живеещ в планините, но вашето държание бе повече от това, което заслужавам. Казват, че самураят е готов да умре за някого, който истински го познава. Не искам да умрете напразно и ще запечатам това, което стана, в сърцето си. И все пак имаше време, когато служех на рода Сайто. Не казвам, че сега ще служа на Нобунага. Ще служа на вас и ще посветя това болнаво тяло на вашите цели. Дойдох тук, просто за да кажа това. Моля, простете нелюбезността ми през последните няколко дни.

Дълго време нямаше сражения. И Овари, и Мино подсилваха укрепленията си и оставиха зимата на снега и ледените ветрове. При това неофициално примирие броят на пътниците и на конските кервани между двете области нарасна. Нова година отмина и най-сетне пъпките на сливовите дървета се обагриха в цвят. Гражданите на Инабаяма си мислеха, че светът ще продължи безгрижното си съществуване за още сто години.

Пролетното слънце озаряваше белите стени на крепостта Инабаяма и ги покриваше сякаш с безделие и скука. В такива дни, щом погледнеха нагоре към крепостта, хората от града се чудеха защо ли са построили укрепление на високия планински връх. Бяха чувствителни към настроенията в крепостта. Щом средището на техния живот попаднеше под напрежение, веднага усещаха това; щом се изпълнеше с отпуснатост, и те също ставаха апатични. Колкото и официални съобщения да бяха окачвани сутрин и вечер по стените, никой не ги вземаше на сериозно.

Бе пладне. В езерото бели жерави и водни птици тракаха с клюновете си. Прасковените цветове капеха често и нагъсто. Макар овощната градина да бе обградена от стените на крепостта, на върха на високата планина Инабаяма имаше малко безветрени дни. Тацуоки лежеше в пиянски унес в един чаен павилион в градината с прасковите.

Сайто Куроемон и Нагай Хаято, двама от висшите служители на рода, търсеха господаря на Инабаяма. Наложниците на Тацуоки наистина не можеха да съперничат на „трите хиляди прелестни девици“ от китайското предание, но тук определено не липсваше хубост. Ако към тях се прибавеха и придворните дами, сигурно щяха да надминат по брой прасковите в градината. Седнали на групички, те изоставени и скучаещи чакаха събуждането на един-единствен спящ.

— Къде е Негово Височество? — попита Куроемон.

— Негово Височество изглежда е уморен. Заспа в павилиона за чай — отговори прислужникът.