Ейджи Йошикава - Тайко

— Е, това не е неразумно. Ала не мислите ли, че за човек като вас е лична загуба да се пилее така стремително в търсене на слава и придобивки? В живота, прекарван в планината, има твърде дълбок смисъл. Защо не напуснете Суномата и не дойдете да си построите хижа на този връх?

„Не е ли искреността същото като глупостта? И в крайна сметка да си без предварителен умисъл не значи ли да си без мъдрост? Навярно искреността сама по себе си не е достатъчна да достигнеш сърцето на човека? Не разбирам“, помисли си Хидейоши, докато мълчаливо се спускаше от планината. Всичко беше напразно. Горящ от негодувание, той се обърна и погледна назад. Сега не оставаше нищо освен гняв. Никакво съжаление. След днешната първа среща учтиво го бяха отпратили. „Сигурно никога няма да го срещна отново, помисли си Хидейоши. Не, следващия път ще огледам главата му, след като я сложат пред походното ми столче на бойното поле.“ Обеща си сам това и прехапа устна. Колко пъти бе минавал по този път и свеждал глава, за да бъде съвършено учтив и да скрие срама си? Сега пътеката го дразнеше. Отново се обърна назад.

— Червей такъв! — изкрещя той в безсилие.

Сигурно се сети за бледото лице и изтощеното тяло на Ханбей. В гнева си ускори крачка. После, като свърна от пътя, който от едната страна откриваше изглед към някаква висока скала, изглежда изведнъж си спомни нещо, което бе потискал още откакто си тръгна от дома на Ханбей. Застана на високата скала и се облекчи в долината под нея. По средата на пътя си надолу димящата струя се превръщаше в съскаща мъгла. Хидейоши се отвлече, зает изцяло с това, което правеше, но щом свърши, възкликна:

— Стига толкова мърморене!

С тези думи ускори още повече крачка и се устреми към полите на планината.

Когато стигна до дома на Моемон, каза:

— Неочаквано това се оказа дълго пътуване, Сая. Хайде утре да станем рано и да се връщаме.

При толкова живия вид на неговия господар Сая си помисли, че срещата с Такенака Ханбей трябва да е минала добре и се зарадва за Хидейоши. Двамата прекараха вечерта с Моемон и семейството му и после си легнаха да спят. Хидейоши спа с празен ум. Сая бе толкова изненадан от хъркането на мъжа, че от време на време отваряше очи. Щом обаче се замисли, разбра, че напрежението и телесната умора от всекидневното изкачване на върха Курихара трябва да са били значителни. След това очите дори на Сая усетиха умора.

„Да се опитваш да възтържествуваш, дори и в нещо малко, трябва да е голяма работа“, помисли си той, без обаче да има представа, че усилията на господаря му са завършили с провал. Преди да съмне, Хидейоши вече бе привършил с приготовленията си за път. Стъпиха в росата навън и излязоха от селото. Без съмнение много от тамошните семейства още спяха дълбоко.

— Сая, чакай.

Хидейоши изведнъж спря и се изправи с обърнато на изток към изгряващото слънце лице. Връх Курихара още се чернееше над морето от утринна мъгла. Зад планината сияйните облаци се променяха с цветовете на възкачващото се в блясък слънце.

— Не, сбъркал съм — промълви Хидейоши. — Дойдох да уловя човек, който се улавя трудно. Това, че е труден за улавяне, се разбира от само себе си. Може би моята собствена искреност още не достига. Как мога да постигна големи неща с такова тесногръдие?

Той се извърна на обратната страна.

— Отивам още веднъж на връх Курихара, Сая. Ти се връщай преди мен.

С тези думи се обърна рязко и тръгна назад по пътя, който пронизваше утринната мъгла по склона на планината и постепенно се издигаше нагоре. И днес отново изкачи планината и не след дълго вече бе изминал половината път. Щом стигна края на едно широко, тревисто блато, близко до къщата на Ханбей, чу някой да го вика от далечината.

Беше Ою, а заедно с нея — Кокума. На лакътя й бе закачена кошничка за билки. Яздеше кравата, а Кокума държеше поводите.

— Е, изненадвате ме. Та вие сте направо удивителен господине! Дори моят учител каза, че това ви стига и днес сигурно няма да се върнете.

Ою слезе от гърба на кравата и го поздрави както винаги. Кокума обаче го заумолява:

— Моля ви, поне днес не отивайте, господине. Каза, че през нощта бил трескав, понеже дълго време говорил с вас. Дори сега сутринта беше в ужасно настроение и ми се скара.

— Не бъди неучтив — смъмри го Ою и се извини на Хидейоши, като по заобиколен начин го помоли да не отива. — Не че брат ми се е разболял от това, дето е говорил с вас, но изглежда, че е малко настинал. Днес той е на легло, тъй че ще му кажа, че сте искали да дойдете при него. Но, моля ви, не днес.