Ейджи Йошикава - Тайко

И като си сложи шапката, потегли мрачен под дъжда. Тръгнал както винаги по пътеката през боровата гора, той тъкмо бе излязъл вън от кирпичената стена, когато чу Кокума да се носи подире му.

— Господине! Той ще се срещне с вас! Каза, че ще се срещне! Каза да се върнете!

— Хъ? Господин Ханбей каза, че ще се срещне с мен ли?

Хидейоши бързо се върна заедно с Кокума. Чакаше ги обаче само Ою, сестрата на Ханбей.

— Моят брат бе толкова впечатлен от искреността ви, че каза, че би бил във вина пред вас, ако не се срещнете. Но не тази вечер. Днес е на легло заради дъжда, но помоли да дойдете някой друг ден, когато ви извести.

На Хидейоши внезапно му хрумна, че тази жена навярно го е съжалила и след като си е тръгнал, е отправила от негово име молба към по-големия си брат.

— Когато и да пратите вест, аз ще бъда готов.

— Къде сте отседнал?

— В подножието на планината, в дома на Моемон, една селска къща близо до голямата дзелкова в село Нангу.

— Е, щом се проясни времето.

— Ще чакам.

— Трябва да е студено, а вие се мокрите под дъжда. Изсушете си поне дрехите на огъня в кухненския навес и хапнете нещо, преди да тръгнете.

— Не, ще си го запазя за някой друг ден. Сега ще се сбогувам с вас.

Хидейоши закрачи през дъжда и слезе от планината.

На следващия ден продължи да вали. И на по-следващия връх Курихара остана обвит в бели облаци и не се яви пратеник с някаква вест. Най-сетне времето се проясни и багрите на планината изцяло се обновиха. Ранните есенни листа на смрадликите и лаковите дървета сега бяха яркочервени.

Тази сутрин Кокума пристигна пред портата на Моемон, като водеше една крава.

— Хей, господине! — викна той. — Дойдох да ви поканя горе! Моят учител ми каза да ви заведа до къщата. И тъй като днес сте гостенин, ви доведох добиче за яздене.

С тези думи той му подаде покана от Ханбей. Хидейоши я отвори и прочете:

Чудно защо, но често идвахте да посетите този изнемощял човек, който се е оттеглил далеч от града. Макар да ми е трудно да изпълня молбата Ви, моля, елате тук на чаша прост чай.

Думите изглеждаха малко надменни. Още преди да се е срещал с него, на Хидейоши му бе ясно, че Ханбей е доста необщителен човек. Той възседна гърба на кравата се обърна към Кокума:

— Е, след като си ми довел добиче, да тръгваме ли?

Кокума се обърна с лице към планината и закрачи напред. Есенното небе около върховете Курихара и Нангу бе чисто. За първи път, откакто дойде в полите й, Хидейоши можеше сега да вдигне поглед и да види планината толкова ясно.

Когато най-сетне наближиха входа в кирпичените стени, забелязаха там да стои красива жена с израз на очакване върху лицето. Беше Ою, която се бе облякла и изрисувала лицето си по-грижливо от обикновено.

— А, не е трябвало да си правите труда — каза Хидейоши, като скочи бързо от гърба на кравата.

След като мина вътре, го оставиха в една стая сам. Бълбукане на вода сякаш плакнеше слуха му. От вятъра бамбукът се търкаше в прозореца. Това наистина имаше вид на спокойно планинско убежище. В една грубо измазана с глина ниша в стената бе окачен свитък, на който някой дзен-свещеник бе изписал китайския йероглиф за думата „сън“.

„Как може да стои тук, без напълно да се отегчава?“, се запита Хидейоши и се зачуди на мисленето на човека, който живее на такова място. Помисли си още, че самият той не би могъл да остане тук повече от три дни. Дори през времето, докато стоеше тук, не знаеше какво да прави със себе си. Макар песента на птиците и шумоленето на боровете да го успокояваха, умът му се бе спуснал към Суномата и след това към връх Комаки, докато кръвта му бушуваше ведно с ветровете и облаците на тези размирни времена. На Хидейоши спокойствие от такъв род беше определено чуждо.

— Е, накарах ви да чакате.

Гласът на младия мъж дойде иззад него. Беше Ханбей. Хидейоши знаеше, че е млад, но като чу гласа му, това обстоятелство го впечатли дори още повече. Домакинът седна, като остави почетното място за госта си.

Хидейоши започна с официално приветствие и бързо заговори:

— Аз съм служител на рода Ода. Името ми е Киношита Хидейоши.

Ханбей внимателно го прекъсна:

— Не мислите ли, че може да прескочим строгите официалности? Със сигурност не това възнамерявах, като ви поканих днес тук.

Хидейоши усети, че този отговор вече го е поставил в неизгодно положение. Началният ход, който винаги бе прилагал при други, сега вече му бе приложен от неговия домакин.

— Аз съм Такенака Ханбей, стопанин на този планински дом. Чест е за мен, че сте дошли днес тук.