Ейджи Йошикава - Тайко

Детето не каза нищо, но го изгледа за миг с крайчеца на окото си.

— Студено е през нощта, а?

— Тук е планина. Разбира се, че е студено — каза момчето.

— Виж, послушнико…

— Това не е манастир! Аз съм ученик на господин Ханбей, а не някакъв послушник!

— Ха-ха-ха-ха!

— За какво се смеете?

— Извинявай.

— Вървете си! Ако господарят ми открие, че някакъв непознат се е намъкнал в кухненския навес, после ще ми се скара за това.

— Не. Няма нищо да стане. Аз после ще се извиня на господаря ти.

— Наистина ли искате да се срещнете с него?

— Точно така. Мислиш ли, че ще се върна надолу по планината без да съм се срещнал с него, след като съм изминал целия този път?

— Невъзпитани са хората от Овари, а? Вие нали сте от Овари?

— И какво лошо има в това?

— Моят господар мрази оварци. И аз ги мразя. Нали Овари е вражеска област?

— Мисля, че е така.

— И вие сте дошъл в Мино да търсите нещо, нали? Ако просто сте на път, по-добре направо отминете това място. Или ще си загубите главата.

— Нямам желание да отивам по-надалеч оттук. Намерението ми бе да стигна до тази къща.

— И за какво дойдохте тук?

— Дойдох да помоля да ме приемат.

— Да ви приемат ли? Искате да станете като мен ученик?

— А-ха. Мисля, че искам да стана твой побратим и съученик. Във всеки случай, трябва отсега добре да се разбираме. А сега иди говори с господаря. Аз ще остана да подклаждам печката. Не се притеснявай, оризът няма да прегори.

— Остави. Не искам.

— Не бъди своенравен. Този, дето кашля вътре, не е ли господарят ти?

— Моят господар често кашля нощем. Не е много здрав.

— Значи си ме излъгал, като каза, че го няма.

— Все едно е дали си е тук или не е. Не иска да се среща с никой случайно минаващ, без значение кой е и от коя област идва.

— Е, ще почакам, докато дойде времето.

— Да, елате пак.

— Не. Този навес е хубав и затоплен. Дай да остана тук до някое време.

— Шегувате се! Вървете си!

Момчето скочи на крака, сякаш готово да се хвърли върху натрапника, но щом впери ядосан поглед в усмихнатото лице на Хидейоши под трепкащата червена светлина от пещта, колкото и да се напъваше, не можа да остане сърдит. Докато детето се взираше напрегнато в лицето на този мъж, враждебните му отпърво чувства все повече отслабваха.

— Кокума! Кокума! — извика един глас от къщата.

Момчето се отзова на мига. Като остави Хидейоши на място, то се втурна от навеса в къщата и доста време не излезе оттам. Между това от големия котел върху печката се понесе мирис на прегоряло ядене. Като не можеше да погледне на това просто като на чужда храна, Хидейоши бързо вдигна от капака голямата лъжица и разбърка съдържанието на котела — кафява оризова каша, примесена със сухи кестени и сушени зеленчуци. Други можеше да се присмеят на тази просешка храна, но Хидейоши се бе родил в дом на беден земеделец и щом погледнеше и едно зрънце ориз, виждаше сълзите на майка си. За него това не бе дребна работа.

— Ах, това момче! Всичко ще загори. Какъв разсипник.

Взе парцал, хвана съда за дръжките и го вдигна.

— О, благодаря ви, господине.

— А, Кокума? Тъкмо почваше да загаря и свалих казана от огъня. Изглежда, вече е уврял колкото трябва.

— Вече ми знаете името, а?

— Това извика отвътре точно преди малко господин Ханбей. Говори ли за мен с господаря, докато беше там?

— Викаше ме за нещо друго. А да се застъпвам за вас… ако говоря с учителя си за нещо безполезно, той само ще се ядоса. Затова и не казах нищо.

— Е, добре. Ти старателно следваш нарежданията на своя учител, а? Наистина съм впечатлен.

— Хъ! Сега говорите само, за да си запазите достойнство го.

— Не, истина е. Нетърпелив съм, но ако бях на мястото на учителя ти, щях да те похваля по същия начин. Не те лъжа.

В същия миг от съседната кухня излезе някакъв човек с хартиен фенер в ръка. Един женски глас извика няколко пъти по име Кокума и щом Хидейоши се обърна и погледна, смътно различи шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче, облечено в украсено с рисунка на цветове от планинска череша и мъгла кимоно, стегнато с пояс със сливов цвят. В пепелявия мрак фигурата й бе осветена от хартиения фенер, който държеше в ръката си.

— Какво има, Ою?

Кокума пристъпи към нея и изслуша това, което му каза. Щом свърши да говори с него, покритият й с цветчета ръкав се плъзна в тъмната входна зала заедно с лампата и изчезна зад стената.

— Коя беше това? — попита Хидейоши.

— Сестрата на моя учител — каза просто Кокума с тих глас, сякаш говореше за хубостта на цветята в градината на господаря си.