Ейджи Йошикава - Тайко

— Слушай, моля те за това. Просто за да се уверя, няма ли ако обичаш само веднъж да влезеш и да го помолиш да се срещне с мен? Ако каже „не“, ще си тръгна.

— Ще си тръгнеш ли наистина?

— Да.

— Сега значи със сигурност — натъртено рече Короку, но накрая влезе вътре. Върна се веднага и рязко каза:

— Казва „не“ и че мрази да приема гости… и естествено ми се скара. Тъй че моля ви, господине, вървете си. Сега се готвя да поднеса на моя учител вечерята.

— Е, тази вечер ще си тръгна. И някой път ще се отбия пак.

Хидейоши кротко се примири, стана и се накани да си ходи.

— Няма никаква полза да идвате отново! — каза Кокума.

Хидейоши мълчаливо се върна, откъдето бе тръгнал. Без да обръща внимание на тъмнината, слезе в подножието на върха и заспа.

Щом стана от сън на следващата сутрин, отново се подготви и изкачи планината. После, досущ като предишния ден, по залез-слънце посети планинското жилище на Ханбей. Миналия път бе прекарал твърде много време с момчето и затова днес опита да отиде до вратата, която му приличаше на главен вход. Човекът, който отвърна и излезе при повикването му, беше същият онзи вчерашен Кокума.

— Какво?! Пак ли сте дошъл, господине?

— Чудех се дали ще мога да помоля да се срещна с него днес. Направи ми услугата отново да питаш твоя учител.

Кокума влезе вътре и говорил наистина с Ханбей или не, се върна бързо и му даде същия недвусмислен отказ.

— Щом положението е такова, ще попитам пак, когато е в по-добро настроение — каза учтиво Хидейоши и си тръгна.

Два дни по-късно отново изкачи планината.

— Ще се срещне ли днес с мене?

Кокума направи обичайната си обиколка до вътрешността на къщата и обратно и отново направо му отказа.

— Казва, че е дразнещо, дето идвате тук толкова често.

Този ден Хидейоши отново се върна в мълчание. Така той посети къщата много пъти поред. Накрая, щом зърнеше лицето му, Кокума само се смееше.

— Много търпение имате, господине, а? Но колкото и да сте търпелив, да идвате тук е безполезно. Напоследък, щом вляза да кажа на учителя си, че сте тук, той, наместо да се ядосва, само се смее.

Малките момчета лесно почват да се държат приятелски с хората и между Кокума и Хидейоши вече бе взела да се заражда близост.

На следващия ден Хидейоши отново се качи по планината. Сая чакаше в подножието й, без да знае изобщо какво има наум неговият господар. Накрая той почна да се ядосва и каза:

— Какъв си мисли, че е Такенака Ханбей? Този път ще се кача горе и ще му поискам сметка за невъзпитанието.

Денят на десетото посещение на Хидейоши бе ден със силен вятър и дъжд и както Сая, така и собствениците на селския дом, в който бяха отседнали, направиха всичко по силите си да спрат Хидейоши, но той упорстваше, сложи си сламена наметка за дъжд и шапка и се изкачи. Пристигна по здрач, застана пред входа и като всеки път извика.

— Да. Кой е там, моля?

Тази вечер за първи път излезе младата жена Ою, за която Кокума бе казал, че е сестра на Ханбей.

— Зная, че притеснявам господин Ханбей с посещението си и съжалявам, че постъпвам така против неговото желание, но идвам тук като пратеник на моя господар и ще ми е трудно да се върна у дома, преди да съм се срещнал с него. Част от службата на самурая е да носи посланията на господаря си и затова съм решен да минавам оттук, докато господин Ханбей се съгласи да се срещне с мен, дори за това да са нужни две или три години. А ако господин Ханбей отказва да направи това, решил съм да се изкормя сам. Уви, сигурен съм, че господин Ханбей по-добре от всеки друг познава трудната участ на военното съсловие. Моля ви… ако може с една поне дума да се застъпите за мен.

Коленичил, Хидейоши отправи тази молба под плясъка на бясно струящия от пропускащия покрив дъжд. Изглежда, само това бе достатъчно да трогне впечатлителната млада дама.

— Моля, почакайте за миг — рече тя кротко и се изгуби вътре в къщата.

Когато обаче се появи отново, очевидно с известно съжаление му каза, че отговорът на Ханбей си остава същият.

— Съжалявам, че моят по-голям брат е така упорит, но ще имате ли добрината да се оттеглите? Казва, че колкото и често да идвате тук, той няма да се срещне с вас. Не обича да говори с други хора и отказва да направи това сега.

— Така ли? — Хидейоши сведе поглед с явно разочарование, но не продължи да настоява. Дъждът от стрехите удряше по раменете му.

— Няма какво повече да се направи. Е, ще почакам, докато е в добро настроение.