Ейджи Йошикава - Тайко

Понякога казваше, че ако отведнъж привикне с разкошни дрехи и разточителни ястия и забрави благословията на слънцето и земята, със сигурност ще бъде наказана и ще се разболее.

— О, погледни това, Нене!

Веднага щом видя снаха си, майката на Хидейоши остави мотиката на земята и радостно посочи към това, което вършеше.

— Виж колко много патладжани са узрели. Ще ги мариноваме, та да можем да ги ядем тази зима. Донеси кошницата и дай сега да откъснем няколко.

Щом се върна, Нене подаде една от двете кошници на свекърва си. Като започна да къса патладжани и да ги слага в кошниците, тя каза:

— Както усилено работите, ще имаме достатъчно зеленчук за всичката супа и туршия, от които ще се нуждаем в къщи.

— Предполагам, че в дюкяните, откъдето пазаруваме, ще се поразсърдят.

— Е, слугите казват, че това ви доставя удоволствие и че е добре за здравето ви. И със сигурност ни помага да пестим, значи трябва да е добре.

— Няма да е хубаво за името на Хидейоши, ако хората си помислят, че правим това просто от стиснатост. Трябва някак да се опитаме да купуваме нещо друго от търговците, за да не си мислят така.

— Да, така да направим. Е, майко, не ми е никак приятно да говоря за това, но тъкмо преди малко дойде писмо от Суномата.

— О? От сина ми ли?

— Да… но този път не беше пратено до вас — пристигна само за мене.

— За когото и да е, е добре. Е, всичко както обикновено ли е? Той добре ли е? От известно време нямаме вести от него и аз си мислех, че трябва да е заради преместването на Негово Височество в Гифу.

— Точно така. В писмото той ме моли да ви кажа, че Негово Височество го е направил управител на крепост и мисли, че това е добро време да се преместим при него. Моли ме да ви убедя да дойдете и казва, че до няколко дни непременно трябва да се преместим в Суномата.

— О… това е чудесна новина. Че е станал управител на крепост, е почти като сън, но не трябва да отива твърде надалеч и да надскача себе си.

Докато слушаше радостните новини за своя син, сърцето на майката се боеше да не би добрата му съдба да се окаже недълготрайна. Старата жена и снаха й продължиха да работят заедно в градината и да берат патладжани. Скоро кошниците бяха пълни с ярко виолетовите зеленчуци.

— Не ви ли боли гърбът, майко?

— Какво? Защо, тъкмо напротив. Ако работя така малко по малко всеки ден, тялото ми си запазва силата.

— И аз също се уча от вас. Откакто ме оставяте от време на време да помагам в градината, се научих да се радвам на брането на зеленчук за супа сутрин и на работата при краставиците и патладжаните. Дори след като се пренесем в крепостта Суномата, някъде в двора непременно ще има място, където да насадим леха със зеленчуци. Ще можем да отглеждаме всичко, каквото поискаме.

Старата жена скри уста с оцапаната си с пръст ръка и се засмя.

— И ти си една умна, досущ като Хидейоши. Още преди да разбера какво става, реши да се преместим в Суномата.

— Майко — Нене се просна по очи и притисна върховете на пръстите си към земята. — Моля ви, изпълнете желанието на моя съпруг!

Старицата бързо хвана ръцете на Нене и се опита да ги допре до челото си.

— Не прави това! Аз съм просто една старица, която гледа само себе си.

— Не, не сте. Много добре разбирам какво ви спира.

— Моля те, не се сърди на своенравието на една стара жена. Заради това момче не искам да отида в Суномата. Така няма да бъде отвличан в служенето си на Негово Височество.

— Моят съпруг добре разбира това.

— Дори и да е истина, което казваш, Хидейоши ще бъде сред хора, които ще му завиждат за бързото преуспяване и ако една одърпана селянка работи градина посред двора на крепостта, ще го наричат с имена като „Маймунката от Накамура“ или „селски син“. Дори и собствените му служители ще му се смеят.

— Не, майко. Без нужда се тревожите за бъдещето. Това може да стане с някой, който обича да се прави на какъвто не е и да се грижи за това, какво казват другите, но сърцето на моя съпруг не е подвластно на хорското мнение. А щом става дума за неговите служители…

— Чудя се. Майка на господар на крепост с моя вид — няма ли това да навреди на името му?

— Моят съпруг не е дотам дребнав.

Думите на Нене бяха така искрени, че старата жена се изненада и накрая очите й се напълниха със сълзи от радост.

— Казах непростими неща. Моля те, извини ме, Нене.

— Е, слънцето залязва, майко. Измийте си ръцете и краката.

Нене тръгна напред, като носеше двете тежки кошници.