Ейджи Йошикава: Мусаши

Тук имаше и много трупове, проснати, както са нападали. Главата на един лежеше в някаква висока трева. Друг лежеше в някакво поточе. Тялото на трети пък се беше преплело по нелеп начин с един умрял кон. Дъждът бе отмил кръвта и на лунната светлина мъртвата плът напомняше рибени люспи. Навсякъде наоколо се носеше самотната есенна молитва на жетвари и щурци.

Струйка сълзи проряза бяла пътека надолу по мръсното лице на Матахачи. Той въздъхна като много болен човек.

— Такедзо, ако умра, ще се погрижиш ли за Оцу?

— За какво говориш?

— Чувствам се така, сякаш умирам.

— Е, щом така се чувстваш, сигурно ще умреш — сряза го Такедзо. Губеше търпение — искаше приятелят му да е по-силен, за да може да се опре на него от време на време, не във физическия смисъл на думата, а за кураж.

— Хайде, Матахачи! Не бъди такъв ревльо!

— Майка ми има кой да се грижи за нея, но Оцу е съвсем сама на този свят. Винаги е била. Толкова ми е мъчно за нея, Такедзо. Обещай ми, че ще се погрижиш за нея, ако мен ме няма.

— Вземи се в ръце! Хората не умират от чревно разстройство. Рано или късно ще открием къща и тогава ще те сложа да си легнеш и ще ти дам някакво лекарство. А сега престани с всичките тези дрънканици за умиране!

Малко по-нататък стигнаха до място, където купчините безжизнени тела имаха вид, сякаш е било изтребено цяло поделение. Двамата обаче вече бяха претръпнали от гледката на кръвта. Отпадналите им погледи приеха зрелището с хладно безразличие и те пак спряха да си починат.

Докато си поемаха дъх, чуха нещо да се движи между телата. И двамата се отдръпнаха ужасени и без да мислят се свиха надолу, изблещили очи и наострили сетива.

Фигурата се стрелна бързо напред като изненадан заек. Когато го уловиха с поглед, видяха, че човекът, който и да е, се придържа плътно към земята. Първоначално си помислиха, че е някой отделил се самурай и се приготвиха за опасна среща, но за тяхно удивление свирепият боец се оказа младо момиче. Изглеждаше тринадесет-четиринадесетгодишна и носеше кимоно с навити ръкави. Тясното оби около кръста й, макар на места закърпено, беше от златен брокат; тук сред труповете тя наистина представляваше странна гледка. Девойката обърна поглед и се втренчи подозрително в тях с хитри, котешки очи.

И Такедзо, и Матахачи се чудеха: какво за бога би могло да доведе това младо момиче, посред нощ, в обитаваното от призраци, застлано с трупове поле?

Известно време и двамата просто стояха, вперили на свой ред поглед в нея. После Такедзо се обади:

— Ти коя си?

Момичето премига няколко пъти, изправи се на крака и побягна.

— Стой! — изкрещя Такедзо. — Само искам да те попитам нещо. Не си отивай!

Но тя вече се бе изгубила, като проблеснала в нощта светкавица. Шумът от звънче заглъхна зловещо в тъмнината.

— Възможно ли е да беше дух? — заразсъждава Такедзо на глас, докато се взираше с празен поглед в тънката мъгла.

Матахачи потрепери и насила се засмя.

— Ако наоколо имаше някакви духове, щяха да са тези на войниците, струва ми се, а?

— Иска ми се да не бях я изплашил — каза Такедзо. — Тук някъде наоколо трябва да има село. Можеше да ни насочи.

Продължиха напред и изкачиха по-близкия от двата хълма пред тях. В долчинката от другата страна имаше блато, което се простираше на юг от връх Фува. И само на половин час път — светлина.

Щом доближиха селската къща, тя им се стори не съвсем обикновена. На първо място, беше оградена с дебела, пръстена стена. И още — портата бе почти величествена. Или поне останките от порта, защото тя беше стара и отчаяно се нуждаеше от поправка.

Такедзо се приближи до вратата и леко потропа.

— Има ли някой?

Не получи отговор и опита отново.

— Извинете, че ви безпокоим по това време, но приятелят ми е болен. Не искаме да ви създаваме неприятности — той просто има нужда от малко почивка.

Отвътре чуха шепот и малко след това — шума от нечие приближаване към вратата.

— Вие сте войници, изостанали от Секигахара, нали?

Гласът беше на младо момиче.

— Точно така — отвърна Такедзо. — Бяхме под предводителството на господаря Шимен от Ига.

— Махайте се! Ако ви открият тук, ще загазим.

— Чуйте, много съжаляваме, че трябва да ви безпокоим по този начин, но вървим много отдавна. Моят приятел се нуждае от почивка, това е всичко, и…

— Моля ви, вървете си!

— Добре, щом наистина така искате, но не бихте ли могли да дадете на приятеля ми малко лекарство? Стомахът му е толкова зле, че ни е трудно даже да се движим.