Ейджи Йошикава: Мусаши

Ураганът на петнадесети сложи края на есенните бури. Сега, само две нощи по-късно, студена, бяла луна се блещеше сурово от безоблачно небе.

И двамата знаеха колко е опасно да пътуват на ярката лунна светлина, под която сенките им биха изникнали като мишени пред случайния патрул, търсещ бегълци от сражението. Решението да рискуват беше на Такедзо. Матахачи беше в такова окаяно състояние, та повтаряше, че предпочита да го заловят, отколкото да упорства в опитите да върви и другарят му наистина не изглеждаше да има голям избор. Трябваше да продължат напред, но също така беше и ясно, че трябва да намерят място да се спотаят и да починат. Напредваха бавно натам, накъдето се надяваха да е градчето Таруи.

— Ще издържиш ли? — непрекъснато повтаряше Такедзо.

Придържаше на своето рамо ръката на приятеля си, за да му помага.

— Добре ли си? — Тежкото дишане на Матахачи го притесняваше. — Искаш ли да си починеш?

— Добре съм.

Матахачи се опитваше да говори храбро, но лицето му беше по-бледо от луната над тях. Даже като се подпираше на копието, той едва успяваше да мести крака.

Не спираше да се извинява.

— Съжалявам, Такедзо. Знам, че аз съм причината да се забавяме толкова. Наистина съжалявам.

Първите няколко пъти Такедзо просто го прекъсваше с „Остави това“. Най-накрая, щом спряха да починат, той се обърна към своя приятел и избухна:

— Виж какво, аз съм този, който трябва да се извинява. Аз съм, който поначало те въвлече във всичко това, спомняш ли си? Спомни си как ти разказах какво съм намислил, как най-сетне ще направя нещо, което наистина да впечатли баща ми. Никога не можах да понеса до последния си ден той да е сигурен, че от мен никога нищо няма да излезе. Щях да му покажа аз! Ха!

Бащата на Такедзо, Мунисай, някога бе служил при господаря Шимен от Ига. В мига, в който чу, че Ишида Мицунари събира войска, Такедзо беше убеден, че най-после е дошла неговата голяма възможност в живота. Баща му е бил самурай. Не е ли съвсем естествено той също да стане такъв? Копнееше да влезе в битка, да покаже на какво е способен, из селото като мълния да се разнесе мълвата, че той е обезглавил вражески пълководец. Отчаяно му се искаше да докаже, че е някой, с когото да се съобразяват и когото да уважават, а не просто селският непрокопсаник.

Такедзо напомни на Матахачи за всичко това и онзи кимна.

— Знам. Знам. Но и аз се чувствах по същия начин. Не беше само ти.

— Исках да дойдеш с мен — продължи Такедзо, — защото винаги всичко сме правили заедно. Но не направи ли майка ти нещо ужасно! Да крещи и да разправя на всички, че съм бил луд и че от мен нищо нямало да излезе! А и годеницата ти Оцу, и сестра ми, и всички останали, дето ревяха и викаха, че селските момчета трябвало да си останат на село. О, може би са си имали причини за това. И двамата сме единствени синове и ако ни убият, няма да има кой да продължи семействата. Но кой го е грижа? Това живот ли е?

Бяха се измъкнали от село незабелязани и бяха убедени, че нищо не ги дели вече от бойната слава. Когато стигнаха обаче до стана на Шимен, трябваше да се изправят лице в лице с действителността на войната. Направо им казаха, че независимо от това кои са били бащите им, няма да ги направят самураи — нито след една нощ, нито дори и след няколко седмици. За Ишида и останалите военачалници Такедзо и Матахачи бяха само двама загубени селяци, още почти деца, в ръцете на които съвсем случайно са попаднали две копия. Най-доброто, което можаха да си изпросят, беше позволението да останат като обикновени пехотинци. Техните отговорности, ако можеше да бъдат наречени така, се състояха в това да носят оръжието, котлите за ориз и останалата кухненска посуда, да косят трева, да работят по пътя и от време на време да ходят на разузнаване.

— Самураи, ха! — възкликна Такедзо. — Ама че смешка. Глава на пълководец ли?! Аз не успях даже до вражески самурай да се приближа, а какво остава за военачалник. Е, поне всичко свърши. И тъй, какво ще правим сега? Не мога да те изоставя съвсем сам тук. Направя ли го, никога вече няма да мога да погледна майка ти или Оцу в очите.

— Такедзо, аз не те обвинявам за кашата, в която се забъркахме. Не си виновен ти, че изгубихме. Ако някой трябва да се вини, това е онзи двуличник Кобаякава. Наистина ми се ще да ми падне в ръцете. Ще го убия, кучия му син!

Няколко часа по-късно стояха на края на малка равнина и гледаха морето от тръстики под тях, очукани и изпочупени от бурята. Никакви къщи. Никаква светлина.