Ейджи Йошикава: Мусаши

— Ами, не знам…

След миг-два чуха стъпки и някакъв лек звън, който се отдалечаваше в къщата и ставаше все по-слаб и по-слаб.

В същия миг забелязаха лице. Беше на един страничен прозорец — лице на жена — и ги беше наблюдавало през цялото време.

— Акеми — извика тя, — пусни ги. Те са пехотинци. Патрулите на Токугава няма да си губят времето с тези. За тях те са нищо.

Акеми отвори вратата и жената, която се представи като Око, дойде и изслуша разказа на Такедзо.

Разбраха се, че могат да пренощуват в навеса за дърва. За да укротят червата му, дадоха на Матахачи прегорен магнолиев прах и рядка оризова отвара с лукови стъбла. През следващите няколко дни той спа почти без прекъсване, докато Такедзо, който бдеше до главата му, с помощта на евтина ракия лекуваше раните от куршумите в бедрото си.

Една вечер, около седмица по-късно, Такедзо и Матахачи седяха и си говореха.

— Трябва да се занимават с нещо — отбеляза Такедзо.

— Хич не ме интересува какво правят. Доволен съм само, че ни прибраха.

Но любопитството на Такедзо вече беше възбудено.

— Майката не е толкова стара — продължи той. — Странно е, че двете живеят съвсем сами тук в планината.

— Хм. Не ти ли се струва, че момичето прилича малко на Оцу?

— Нещо у нея ме кара да се сещам за Оцу, но не мисля, че те си приличат наистина. И двете са хубави, това е. Какво, смяташ, правеше, когато я видяхме за първи път да пълзи посред нощ между всичките онези трупове? Това изглежда хич не я притесняваше. Ха! Още ми е пред очите. Лицето й беше толкова спокойно и ведро, като на онези кукли, дето ги правят в Киото. Ама че гледка!

Матахачи му направи знак да мълчи.

— Шшт! Чувам звънчето й.

Лекото потрепване на Акеми по вратата беше като почукването на кълвач.

— Матахачи, Такедзо — тихо подвикна тя.

— Да?

— Аз съм.

Такедзо стана и вдигна резето. Тя влезе с поднос лекарство и храна, и ги попита как са.

— Много по-добре, благодарение на теб и майка ти.

— Майка каза, че дори и да се почувствате по-добре, не трябва да говорите твърде високо или да излизате навън.

Такедзо отвърна и за двамата.

— Наистина съжаляваме, че ви създаваме толкова много грижи.

— О, няма нищо, само трябва да внимавате. Ишида Мицунари и някои от другите военачалници още не са заловени. Околността е наблюдавана много строго, а пътищата гъмжат от хора на Токугава.

— Така ли?

— Така че, макар да сте само пехотинци, майка казва, че ако ни заловят да ви укриваме, ще бъдем задържани.

— Няма да гъкнем — обеща Такедзо. — Дори ще покрия лицето на Матахачи с чердже, ако хърка много силно.

Акеми се усмихна, обърна се да си върви и каза:

— Лека нощ. Ще се видим сутринта.

— Чакай! — каза Матахачи. — Защо не поостанеш и не си поприказваш с нас?

— Не мога.

— И защо?

— Майка ще се сърди.

— Защо се притесняваш за нея? На колко си години?

— Шестнайсет.

— Дребна си за възрастта си, а?

— Благодаря ти, че ми каза.

— Къде е баща ти?

— Нямам вече баща.

— Извинявай. Тогава, как живеете?

— Правим мокса.

— Лекарството, дето се гори върху кожата, за да се прогони болката?

— Да, тукашната мокса е прочута. През пролетта берем див пелин на връх Ибуки. През лятото го сушим, а през есента и зимата го правим на мокса. Продаваме го в Таруи. Хората идват отвсякъде само и само да си го купят.

— Предполагам, че за тая работа не ви е необходим мъж тук.

— Е, ако това е всичко, което искахте да научите, аз ще тръгвам.

— Почакай, само още една секунда — каза Такедзо. — Имам още един въпрос.

— Е?

— Онази нощ, нощта, когато ние дойдохме тук, видяхме едно момиче на бойното поле и то приличаше досущ на теб. Ти беше, нали?

Акеми бързо се извърна и отвори вратата.

— Какво правеше там?

Тя тръшна вратата зад себе си и докато тичаше към къщата, малката камбанка звънтеше със странен, непостоянен ритъм.

Три лакътя и осем-девет педи на ръст, Такедзо беше висок за хората от онова време. Тялото му беше като на великолепен жребец: силно и гъвкаво, с дълги, мускулести крайници. Устните му бяха налети и алени, а дебелите му черни вежди щяха да са рошави, ако не бяха така съвършено очертани. Като продължаваха доста над външния край на очите, те само подчертаваха неговата мъжественост. Съселяните му викаха „детето на дебела година“, израз, използван само за деца с по-едри от обикновено черти. Макар с нищо да не бе обиден, прякорът въпреки това го откъсна от другите младежи и поради тази причина в първите години доста го притесняваше.