Ейджи Йошикава: Мусаши

Разказът на Йошикава за младостта на Мусаши онагледява всички тези промени, настъпващи в Япония. Самият герой е типичен ронин и едва късно през своя живот се превръща в уседнал самурай. Той става основател на цяла школа в сабленото изкуство. Най-важното, Мусаши постепенно се развива от воден от усета майстор на меча в човек, всеотдайно устремен към поставената от дзен цел за лично самообладание и пълно господство над самия себе си, към усещане за единство със заобикалящата природа. Макар в първите години от зрелия живот на Мусаши още да са възможни смъртоносни двубои, напомнящи за турнирите в средновековна Европа, Йошикава показва как героят съзнателно пренасочва своите бойни умения от военни цели към самовъзпитание в мирно време. Бойни умения, духовно самоовладяване и естетически усет се сливат в едно неразличимо цяло. Този образ навярно не е далеч от историческата истина. За Мусаши е известно, че освен майстор на сабята, е бил също изкусен живописец и твърде добър скулптор.

Япония от ранния седемнадесети век, която Мусаши олицетворява, продължава осезаемо да присъства в съзнанието на японците. Дълговременното и относително лишено от промени управление на рода Токугава запазило много от формите и духа си, макар и в донякъде закостенял вид, до средата на деветнадесети век, т.е. допреди не много повече от столетие. Самият Йошикава е син на някогашен самурай, който, подобно на мнозина от този обществен слой, не успял да се приспособи към стопанските условия на настъпилата нова епоха. Макар в нова Япония самите самураи бързо да загубили високото си обществено положение, повечето от новите управници водели произхода си от това феодално съсловие, чиито ценности били разпространени чрез новата система на задължително образование, за да станат духовна опора и етика за цялата японска нация. В това отношение са помогнали и романи като „Мусаши“, заедно с филмите и пиесите, на които той е дал основа.

Времето на Мусаши за днешния японец е също толкова осезаемо близко, както е за американците Гражданската война. Ето защо едно сравнение с „Отнесени от вихъра“ не е в никакъв случай неуместно. Епохата на самураите все още до голяма степен продължава да живее в японското съзнание. В противоречие с образа на съвременните японци като здраво сплотени в група „стопански животни“ много от тези хора предпочитат да гледат на себе си като на съвременни Мусаши, които яростно се самоотстояват, следват своите собствени принципи, владеят чувствата си и притежават особен усет към красивото. И двата образа са донякъде верни, което онагледява сложността на японската душевност, скрита зад привидно прекомерно сдържаната и еднообразна външност.

„Мусаши“ е много различен от задълбочено психологическите и често невротични романи, които съставляват голямата част от английските преводи на съвременна японска литература. При все това обаче той е изцяло в духа на обичайната японска белетристика и присъщо японското мислене. Разделението на разказа на отделни епизоди не е просто следствие от първоначалната поява на книгата като подлистник в отделни броеве, а е любим похват, който води началото си още от зараждането на японското повествователно изкуство. Романтичният образ на благородния боец е наследство на феодалното минало, въплътено в стотици други разкази и самурайски филми. Важността, която се придава на придобиването на самообладание и вътрешна сила чрез самовъзпитание в духа на дзен, е една от важните черти и на личността на днешния японец. Същото важи и за всеобхватната любов към природата и усещането за близост с нея. „Мусаши“ не е просто чудесно приключенско четиво. Освен това той дава както поглед към японската история, така и представа за идеализирания образ, който днешните японци изграждат сами за себе си.

Едвин О. Райшауер 2 2 Едвин Райшауер с роден в Япония през 1910 г. Бил с професор в Харвардския университет и почетен професор до смъртта си през 1990 г. От 1961 до 1966 г. е посланик на Съединените щати в Япония и става един от най-известните познавачи на страната. Между многобройните му трудове са „Япония. Историята на една нация“ и „Японците“.

януари 1981

Такедзо лежеше сред труповете. Бяха хиляди.

„Целият свят е обезумял“, помисли той замаяно. „Все едно съм мъртво листо, което се носи по есенния вятър“.

Самият той съвсем приличаше на безжизнените тела, които го заобикаляха. Опита се да вдигне глава, но успя да я помръдне едва на няколко пръста от земята. Не си спомняше някога да му е било толкова зле. „Откога ли съм тук?“, зачуди се.