Фридрих Ницше: Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

И накрая — защо да не дам израз на съмненията си? И в този случай немците ще направят всичко възможно, за да родят от чудовищната съдба една църковна мишка. До сега те така са се компрометирали пред мен, че се съмнявам да се поправят в бъдеще. Кое е онова, което ме кара да бъда лош пророк? Моите обикновени читатели и слушатели са и до днес руснаци, скандинавци и французи — ще продължат ли да бъдат и занапред? В историята на познанието немците са записани с двусмислени имена — те винаги са раждали „неосъзнати“ фалшификатори (Фихте, Шелинг, Шопенхауер, Хегел, Шлайермахер се характеризират с тази дума тъй добре, както Кант и Лайбниц; всички те са просто майстори на покрови /„Schleiermacher“, освен че е името на известния теолог и херменевт, означава на немски „човек, който прави була, савани.“ (Бел. ред.)/. Те никога няма да имат честта да се отъждествят с първия справедлив дух на историята, който ще постави пред съда четиривековното фалшификаторство — този дух няма да бъде немски. „Немският дух“ е моят символ за застоял въздух — в близост до тази превърнала се в инстинкт психологическа нечистоплътност се диша трудно — тук всяка дума и физиономия издава немеца. Немците никога не са притежавали един седемнадесети век на самоизпитание, както например французите — Ларошфуко и Декарт са стократно по-правдиви от немците — последните и до днес страдат от липса на психолози. Но психологията е почти мярка за чистотата или нечистоплътността на една раса… Ако не си чист по принцип, как тогава ще притежаваш дълбочина ? При немеца, както впрочем и при жената, никога не стигаш до твърда почва — защото не я притежават — това е всичко. Но тогава поне да беше плосък. Онова, което в Германия се нарича „дълбоко“, е точно онази инстинктивна нечистоплътност към самия себе си: не желаеш да се изясниш сам пред себе си. Не бих ли могъл да употребя думата „немско“ като интернационална за подобно психологическо състояние? Например днес германският кайзер нарича „християнски дълг“ факта, че освобождава африканските роби — сред нас, другите европейци, това действие може да получи едно единствено определение: „немско“… Създадоха ли немците поне една книга, която да може да се определи като „задълбочена“? Дори и понятието, означаващо за една книга „задълбочен“, просто им убягва. Познавам учени, които смятат за задълбочен Кант — страхувам се, че в пруския двор приемат за такъв и г-н фон Трайтшке. И ако аз при всяка възможност посочвам Стендал като най-великия психолог, трябва да призная, че ми се е налагало пред немски университетски професори да произнасям името му на срички…

И защо да не отида до края? Обичам да оставям масата след себе си чиста. Просто да изразявам презрението си към немците е част от моето честолюбие. Своето недоверие към немския характер изказах още на двадесет и шест годишна възраст („Несвоевременни размишления“, III част). — за мен те са невъзможни. Първото нещо, за което подлагам някого на изследване „до мозъка на костите“ е дали притежава чувство за дистанция, дали има усет и поглед за ранг, степен, ред между отделните хора, дали е изискан : при наличие на подобно качество го причислявам към благородните — при всички останали случаи той принадлежи към широкосърдечните — което е направо добродушен израз за сбирщината, неудачниците, каналиите . Но немците наистина са каналии — те са толкова добродушни! В отношенията си с тях човек просто се принизява — немецът притежава способността да изравнява … Ако проследя контактите си с някои немски артисти — предимно с Рихард Вагнер — ако оставим малките изключения — аз сякаш не съм преживявал приятни мигове с немци. Дори и да приемем, че „най-задълбоченият“ дух на всички хилядолетия се появи сред немците, задължително ще се намери някоя спасителка на Капитола, която да се оплаче, че и нейната грешна душа би трябвало да се види… Просто не мога да издържам тая раса, където винаги се чувстваш в лоша среда, която няма и капчица чувство за нюанс — просто ме боли, защото аз самият съм нюанс — която е лишена от всякакво остроумие, която дори не умее да стъпва… Немците нямат ходила, а само крачища… Те нямат и понятие за собствената си жестокост — но за жестокостта това би бил просто комплимент — те дори не се срамуват от това, че са немци… Те говорят за всичко, смятат се за решаващи, опасявам се, че допускат да са решаващи и спрямо мен… Целият ми живот е едно доказателство за непреклонност. Напразно търся в него признак на такт, деликатност и чувствителност по отношение па себе си. Моят тип изисква да се отнасям към всеки меко и благосклонно имам право на това, да не правя разлика. Но това не ми пречи да държа очите си отворени. С никого не правя изключение — най-малко пък с приятелите си, и винаги смятам, че моята хуманност не им е нанесла и най-малката вреда! Има няколко неща, които за мен винаги са били въпрос на чест. Въпреки това е вярно, че почти всяко писмо, което получавам, чувствам като цинизъм: повече цинизъм се съдържа в доброжелателството, отколкото в омразата… На всеки мой приятел заявявам в лицето, че не си струва труда да изследва което и да е от моите писания: по най-незначителните признаци за мен е ясно, че те не разбират и думичка от произведенията. Що се отнася до Заратустра, то кой ли от моите приятели би видял в него нещо повече от едно неразрешено, но за щастие съвършено равнодушно високомерие? Десет години — и никой не почувства вина за това, че не ме е защитил срещу абсурдната тишина, срещу гробното мълчание, което ме заобикаляше: един чужденец, датчанин, който притежаваше достатъчно смелост и инстинктивен финес, бе първият, който се обяви срещу моите самозвани приятели… В кой немски университет биха били възможни лекции върху философията ми, каквито изнесе миналата пролет в Копенхаген доказалият се по този начин като психолог Георг Брандес /Георг Брандес (1842 — 1927) — професор в Копенхаген, изнесъл там лекция за философията на Ницше през 1888 год. Не толкова психолог, както твърди Ницше, а по-скоро литературен историк и критик на епохата./? Аз самият никога не съм се повлиявал от това — необходимостта не ме наранява: amorfati /Да обичаш съдбата си./ е моята най-вътрешна природа. Но това не изключва факта, че обичам иронията, дори световноисторическата ирония. И така, две години преди гръмотевиците на преоценката , довели земята до конвулсии, предложих на света „Случаят Вагнер“: нека немците за сетен път сгрешат и се обезсмъртят чрез мен — сега му е времето! Постигнато ли е? — Възхитително, г-да германци, моите комплименти…