Фридрих Ницше: Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

За да бъдем справедливи към това произведение, трябва да изстрадаме съдбата на музиката, да я почувстваме като отворена, кървяща рана. За какво страдам, когато изстрадвам съдбата на музиката? За това, че музиката и нейният преобразяващ и утвърждаващ характер са доведени до там, че са се превърнали в Декадентство , че съвсем не са вече Дионисиевата флейта… Но ако в този смисъл приемем нещата на музиката като свои , като история на собственото ни страдание, тогава бихме намерили този труд пълен с вежливости, невероятно мек и деликатен. Да бъдеш в подобни случаи весел и шеговит ridento dicere severum /Смеейки се, говоря строго. — Перифраза на Хораций: Смеейки се, говоря истината (ridento dicere severum)/, където verum dicere /Казана истина/ се справя със всякаква твърдост — ето това е истинската хуманност. Всъщност съмнявал ли се е някой, че аз, като стар артилерист, няма да обърна срещу Вагнер най-тежките си оръдия? Всичко решаващо по тия въпроси аз запазих в себе си — обичах Вагнер. Все пак това, да нападна един благороден „непознат“, нещо, което друг би разгадал толкова лесно, се съдържа в смисъла на задачата ми — като музикален Калиостро ми предстои да разкрия още множество „непознати“. Още повече желая да нападна непрекъснато обедняващата откъм инстинкти и ставаща все по-честна немска нация, която със завиден апетит продължава да се прехранва от противоречията и поглъща едновременно и без всякакви смущения в храносмилането както „вярата“, така и „научността“, както „християнската любов“, така и антисемитизма, както волята за власт (за Райх), така и evangelie des humbles /евангелието на смирението/. Такова отсъствие на изборност към противоречията! Такъв стомашен неутралитет и незаинтересованост! Тази немска справедливост на небцето , даваща всеобщо равноправие, за която всичко е вкусно… Няма съмнение, че немците са идеалисти… Когато бях за последен път в Германия, заварих немския вкус в очевидното затруднение да възприема и оцени еднакво Вагнер и тромпетиста фон Зекинген; освен това бях пряк свидетел, когато в Лайпциг, в чест на най-великия и истински немски музикант (в старинния смисъл на понятието „немско“, а не имперско), маестро Хайнрих Шютц — бе основано дружество „Лист“, с цел разпространяване на коварна /Вероятно и иронично — произнасянето на думата listige (коварна) може да означава и „Листова, на Лист“ музика/ църковна музика… Без капка съмнение немците са идеалисти…

Затова нищо не би ме възпряло да кажа на немците някои истини с по-груб тон — кой друг ще го направи ? Говоря за липсата на историческо възпитание. Не толкова, че немските историци изцяло са загубили висшия взор към историческия ход, към културните ценности, превръщайки се по този начин в политически или църковни палячовци — не, те сами му обърнаха внимание . Първо трябва да бъдеш „немец“, да бъдеш „раса“, едва тогава можеш да вземеш историческо решение за всичко, което е ценно или не-ценно, да го определиш… Немско — това за тях е аргумент. „Германия, Германия над всичко“ — това е принцип, германците са носители на „традиционния световен ред“ в историята; в сравнение с Римската империя те са носители на свободата, а по отношение на осемнадесетия век са възстановители на морала, на „категорическия императив“. Съществува „имперско“ тълкуване на историята, съществува, страхувам се, и антисемитско тълкуване, съществува и дворцово тълкуване — и г-н фон Трайтшке не се срамува от това… По-рано измислиха и една идиотска историческа оценка, формулирана от поминалия се за щастие Вишер, която обиколи немските вестници и трябваше да бъде приета със съгласие от всеки немец, а именно: „Ренесансът и Реформацията — защото двете заедно образуват едно цяло — са естетическо възраждане, възраждане на нравите, традициите и обичаите“. При четенето на подобни изречения търпението ми се изчерпва и изпитвам огромно удоволствие, не, дори задължение, да кажа на немците всичко, онова, което смятам, че тежи на съвестта им. Немецът е отговорен за всички престъпления срещу културата в последните четири столетия! И винаги причината е била една и съща — най-откровен страх пред реалността (което впрочем е страхът пред истината, поради превърналата се у него в инстинкт неистинност) — с една дума от „идеализъм“… Немците отклониха Европа от плодовете на последната велика Епоха, тази на Ренесанса, и то в момент, когато един нов порядък на ценности едва бе спечелил победата, където благородните, жизнеутвърждаващите, бъдещите ценности бяха започнали да се прегръщат в инстинкт ! Лутер, тоя злокобен монах, възстанови църквата, и нещо, което бе стократно по-лошо — възвърна християнството — точно в онзи момент, когато то бе победено … Християнството, това превърнало се в религия отрицание на волята за живот. Лутер, този явно неспособен за себеутвърждаване монах, поради тази своя неспособност нападна църквата — и като последствие я възстанови… Католиците имат достатъчно основание да честват Лутеранските празници, да му посвещават песни и тържества… Лутер — и „нравствено възраждане“! По дяволите цялата психология! Немците, без съмнение, са идеалисти. На два пъти, достигнали с чудовищна сила и себенадмогване до правилен, недвусмислен и напълно научен начин на мислене, те отново намериха погрешните пътища към старите идеали — отново достигнаха до така любимите им помирявания на истината с идеала, което в основата си е формула за отричане на науката и за възтържествуване на правото на лъжата . Лайбниц и Кант — това са най-тежките вериги за европейската интелектуална почтеност! И когато, като мост между две декадентски столетия, се забелязва едно форсмажорно единство на гений и воля, достатъчно силно, за да осигури на Европа една политическа и икономическа цялост по пътя към световното господство, тогава, със своите „освободителни войни“, немците отклониха Европа от смисъла на съществуванието, от чудото и мисията на Наполеон — на тяхната съвест ще легне цялата заслуга, рожба от онова време — а то е най-висшата неразумност и най-антикултурната гадост, която съществува — национализмът — оная национална невроза , от която днес боледува Европа, онова увековечаване на малките държави, на дребната политика. Немците влагаха в Европа своя смисъл, разбираха със своя разум и именно те я тикнаха в задънена улица. Знае ли някой изход от тая задънена улица?… Ето една задача, достатъчно велика, за да сплоти народите…