Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Разглеждани по отношение на израза, преднамереността и изкуството на изненадата, трите части на генеалогията са може би най-зловещото писание досега. Както е известно, Дионис е бог на тъмнината. Всеки път съществува едно начало, което трябва да заблуждава, студено, научно, иронично, преднамерено — то е на преден план. Постепенно нараства тревогата, идват отделни проблясъци, неприятните истини се приближават от тъмнината с далечен грохот — докато накрая, в бясно темпо , всичко нараства с чудовищно напрежение. Накрая винаги, сред страхотни детонации, иззад облаците надниква една нова истина. Първото изследване се отнася за истината на християнската психология — раждането на християнството от духа на скритата омраза, а не, както е прието да се смята, от духа изобщо — като антидвижение срещу господството на благородните стойности. Второто изследване се отнася до психологията на съвестта : тя не е , както смятат някои, „божият глас в човека“, тя е инстинктът на жестокостта, който, след невъзможността да се разтовари навън, се обръща навътре в себе си. Тук за пръв път жестокостта се разглежда като една от най-старите основи на културата, без които последната би била немислима. Третото изследване дава отговор на въпроса защо е чудовищна силата на аскетичния идеал, идеала на духовенството, въпреки че той е най-вредният идеал — същинска воля за отрицание, за край, декадентски идеал. Отговорът е: не защото зад духовниците стои бог, както е прието да се мисли, а защото това е просто най-добрата грешка — защото това е единственият досегашен идеал без конкуренция. „Защото човек предпочита да иска нищото, отколкото да не иска изобщо!“… Преди всичко не е съществувал противо-идеал — чак до Заратустра . Мисля, че ме разбирате. Три решаващи изследвания на един психолог в полза на бъдещата преоценка на всички ценности. Тази книга съдържа първата психология на духовника.

Този труд няма и 150 страници. Тонът му е весел и съдбовен като на смеещ се демон — написан е за толкова кратко време, че дори не си спомням дните. Изобщо той е някакво изключение между книгите — няма нищо по-съдържателно, по-независимо, по-съкрушително и по-злостно. Ако искате да придобиете някакво понятие за това — доколко преди мен всичко е било с главата надолу — тогава започнете да ме четете именно с това произведение. Това, което в заглавието означава бог, е същото, което дотогава е значело истина . Залезът на боговете — иначе казано — край на старата истина…

Не съществуват реалност и „идеалност“, които да не са докоснати в това писание. (Докоснати — що за предпазлив евфемизъм!…) Не само вечните богове, но и най-младите, ще рече и най-неукрепналите възрастово. Например „модерните идеи“. Между дърветата вее силен вятър и навсякъде се отронват плодове-истини. Тук се вижда разточителството на една прекомерно плодоносна есен — просто се препъваш в истини, някои дори стъпкваш — невероятно множество от истини. Но онова, което поемаш в ръце, вече не е съмнително, защото е истински отговор. Аз пръв открих мярката за „истината“, едва аз мога да решавам. Сякаш у мен се е развило второ съзнание , сякаш волята ми е запалила някаква нова светлина по трудния и стръмен път, водещ досега надолу. Стръмният труден път — наричаха го „път към истината“… Край на всякакъв „тъмен устрем“, добрият човек най-малко бе осъзнал истинския път… Съвсем сериозно, — никой преди мен не познаваше истинския път, пътя нагоре — едва с мен отново започват надеждите, задачите, предначертаните пътища на културата — аз съм техният весел посланик … И точно за това съм една съдба.

Непосредствено след завършването на предишното произведение, без да губя и ден, се залових с чудовищната задача на преоценката , воден от онова суеверно чувство на гордост, което не притежава никой друг, съзнавайки във всеки момент собственото си безсмъртие и ровейки със съдбовна сигурност в скрижалите. Предговора завърших на 3 септември 1888 година — когато излязох сутринта на разходка, видях най-красивият ден, който бях преживял някога в Горен Енгадин — прозрачен, пълен с багри, всички противоречия между севера и юга, събрани на едно място. Едва на 20 септември напуснах Силс Мария, задържан от наводненията, след като отдавна бях останал последен гост на това прекрасно място, което благодарността ми ще дари с едно безсмъртно име. След едно изпълнено с неприятности и дори с опасности за живота пътуване едва късно през нощта стигнах в наводнения Комо, а в следобеда на 21 септември бях вече в Торино, едно доказано за мен място, моята резиденция. Наех същото жилище на улица „Карло Алберто“ 6, където бях отседнал и пролетта — точно срещу внушителния дворец Кариняно , където е роден Виктор Емануил — с разкошна гледка, откриваща се към площада и хълмовете. Без колебание се хванах за работа — трябваше да завърша последната четвърт на произведението. Великата победа бе осъществена на 30 септември — моят седми ден — започна безцелното скитане на един бог край бреговете на По. Същия ден написах и предговора към „Залезът на боговете“, чийто коректури бяха за мен почивка. Никога не съм преживявал такава есен, а и не съм допускал, че подобно преживяване е възможно. Сякаш бях един Клод Лорен в безкрайността, всеки ден бе изпълнен с ненарушимо съвършенство.