Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Този труд сам говори за себе си. Ако оставим настрана поетите, едва ли друго нещо е сътворено при такъв огромен приток на сила. Моето понятие „дионисиево“ намери тук своя висш израз — съизмерено с него, цялото останало човешко дело изглежда бедно и ограничено. Това, че Гьоте и Шекспир не са могли и за миг да вдъхнат от ония чудовищни страсти и безкрайни висини, че Данте, в сравнение със Заратустра, е просто обикновен вярващ, а не човек, който създава истината, още по-малко господстващ над света дух и съдба , че поетите на Веда са духовници и не е достойно да лежат в краката на Заратустра — всичко това е най-малкото и изобщо не дава представа за дистанцията, за лазурната и кристална самотност на това произведение. Заратустра има вечното право да заяви: „Аз описвам кръгове около мене и свещени граници; все по-малцина и по-малцина се изкачват с мене по все по-високи и по-високи планини: аз изграждам планинска верига от все по-свещени планини.“ /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 19. Превод Жана Николова-Гъльбова./ Дори и да съберем добрината и духа на всички велики хора в едно, те не биха могли да сътворят и една от речите на Заратустра. Чудовищна е височината на стълбата, от която ни гледа той — който е виждал, искал и можел стократно повече от всеки друг човек. Всяка дума у този утвърдител на новия дух е противоречие, а всички негови противоречие са свързани в някакво ново единство. Най-висшите и най-долните страсти на човешката природа, на най-сладкото, лековатото и плодовитото — сякаш се изливат от един извор с безсмъртна неизбежност и сигурност. До неговата поява не са се появявали както върхове, така и пропасти — още по-малко са имали понятие за истината. Дотогава дори и един от великите не е открил и разгадал и частица от това откровение на истината. Нито мъдростта, нито душевното изследване, нито изкуството говорят при Заратустра — най-близкото и ежедневното казват тук нечувани неща. Сентенцията трепери от страст, бъбривостта се е превърнала в музика, светкавици осветяват други, непознати нам бъдни светове. Най-могъщатата сила на притчата, съществувала досега, е просто детински бедна в сравнение с това връщане на речта към природата, към същинската образност. А когато Заратустра слиза сред хората и казва всекиму най-доброто! Как докосва той с нежни пръсти най-противната му твар — духовника — и как страда заедно с него! Тук във всеки миг човекът е надминат, надмогнат, преодолян — понятието „Свръхчовек“ тук е висша реалност — всичко, дотогава велико за човека, сега лежи безкрайно далеч под него. Халкионското, леката стъпка, вездесъщието на злина и превъзходство и на всичко, съдържащо се в тях, е типично за Заратустра, то никога не е определяно от него по друг начин, освен като най-важен елемент от величието. В това обкръжение и със своята откритост към околните той се чувства като висш тип на всичко съществуващо , и ако чуем неговата дефиниция, няма да търсим притчата му.

— Именно душата, която има най-дълга стълба и може да се спусне най-дълбоко,

— най-просторната душа, която вътре в себе си може да се разхода надлъж и шир, да се лута и да се скита, най-необходимата, която от радост се хвърля в случайността,

— съществуващата душа, която се нирва в битието, която притежава и иска да навлезе във волята и желанието,

— която отбягва сама себе си, която настига себе си в най-далечния кръг,

— най-мъдрата душа, на която безумието шепне най-сладостно,

— която е най-обична на самата себе си, в която всички неща имат своите притоци и оттоци и своя прилив и отлив /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 19. Превод Жана Николова-Гълъбова. Ницше цитира творбата си с известни отклонения от текста и различно подреждане на строфите, в сравнение с оригинала Използван е текста от Ecce Homo./

Но това е самото понятие за Дионис. Едно друго съображение ни води именно нататък. Психологическият проблем на типа Заратустра е следният: да кажеш във висша степен не, да направиш не, и то във всичко онова, което досега си утвърждавал, като същевременно да бъдеш противоположност на отрицаващия дух, въпреки теглото и съдбовността на своята задача да бъде лек и ефирен — Заратустра е танцьор — да роди мисъл с твърдостта на диаманта, да търси най-страшното в реалността, без да упреква действителността, без са се противопоставя на нейното вечно възвръщане — още едно основание сам да бъде вечното „Да“ във всички неща, чудовищното и безграничното потвърждение: „Във всички пропасти аз нося с мен благословеното потвърждение“… Но това е още веднъж понятието за Дионис.