Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Моята задача е да подготвя човечеството за мига на висшето самоосъзнаване, за великото пладне , когато то да се огледа, да хвърли поглед назад, освободено от влиянието на случайността и духовника, за първи път да си зададе цялостния въпрос: защо? За какво? Тази задача е породена от възгледа ми, че човечеството не може само да поеме по правилния път, но въпреки това съвсем не се управлява от бога, а тези свети ценности са плод на собствената му фантазия и чрез тях то е отгледало инстинкта на отрицанието, загниването и декадентството . Въпроса за произхода на моралните ценности смятам за първостепенен , защото той определя човешкото бъдеще. Изискването да се вярва , че всичко е в най-добри ръце от самото начало, че Библията е окончателното успокоение и вяра в божественото управление и мъдрост — това, преведено на реален език, означава недопускане на надмощието на волята за истина над нейната достойна за съжаление противоположност, а оттук — досега човечеството се е намирало в най-лоши и злонамерени ръце, че е управлявано от най-неудачните, изпълнени с коварна жажда за отмъщение слепци, които отрекоха света и навредиха на хората. Решаващият признак, който разобличава духовника (включително и скрития духовник — философа) като господстващ не само над една затворена религиозна общност, но като господар изобщо; който показва, че декадентският морал, волята за „края“, е просто морал за себе си — този признак е непреходната стойност, присъща на неегоистичното и враждата — винаги свойствена на егоистичното. Онзи, който не споделя мнението ми, го смятам за заразно болен … Но всъщност целият свят не споделя това мое мнение. За един физиолог съществуването на подобно противоречие не оставя и капка съмнение за болестен признак. Ако дори и най-малкият орган от целия организъм отстъпи от своето самосъхранение, от своята възвращаемост на сила, от своя „егоизъм“, то целият организъм се изражда. Физиологът изисква ампутиране на изродената част, той отрича каквато и да е солидарност с изроденото, той е безкрайно далеч от чувството за съжаление. Обратно — духовникът желае точно израждането на цялото, на човечеството, затова той консервира изроденото и по този начин става негов господар. Какъв е смисълът на ония лъжливи понятия, помощниците на морала — „душа“, „дух“, „свободна воля“, „бог“, ако не да сринат човечеството физиологически? Ако отклоним сериозността на самосъхранението и натрупването на сила в тялото, т.е. в живота , ако от анемичността сътворим „идеал“, а от презрението към тялото конструираме „спасение на душата“ — какво друго е това освен рецептата на упадъка? Загубата на равновесие, противопоставянето на естествените инстинкти, с една дума „самонезаинтересованост“ — това до днес се наричаше морал… С „Утринна заря“ поведох борба против морала на себе-обезличаването.

„Утринна заря“ е една утвърждаваща се книга — дълбока, но светла и добродушна. Същото важи в най-голяма степен и за Веселата наука — почти във всяко изречение дълбокият смисъл и смелата воля се държат ръка за ръка. Една строфа, която изразява благодарността ми към най-прекрасния месец — януари, а и цялата книга — просто подарък — най-добре издава дълбочината на тази веселост на науката:

Онова, което тук се нарича „висша надежда“, се отнася за оногова, който е чел и края на четвъртата книга и е открил там диамантената красота в думите на Заратустра. Или ако е чел гранитните слова в края на третата книга, с която цяла една съдба се обхваща във формула „за всички времена“. Песните на принц Фогелфрай , най-добрите от тях писани в Сицилия, съвсем точно напомнят провансалското понятие за „весела наука“ — като единство на певец, рицар и свободен дух , с помощта на което прекрасната ранна провансалска култура се надига против всяка двулична култура. Последното стихотворение „ Към мистрала “, една отдавна забравена танцова песничка, в която — с извинение! — „се танцува върху морала“ — това е всъщност съвършено провансалство.