Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Човешко, твърде човешко , този паметник на неумолимото самовъзпитание, с който подготвих края на привнесения ми „идеализъм“, на „доброто чувство“, „висшия шемет“ и всичките други немски черти, бе нахвърляно в основни линии в Соренто, а окончателната си форма получи през зимата в Базел, при значително по-неблагоприятни условия, отколкото тези в юга. Главен виновник за написването на книгата е господин Петер Гаст /Петер Гаст — артистичното име на Хайнрих Кьозелиц (1854 — 1918). Композитор, следва в Базел 1875 — 78, от тогава приятел и ученик на Ницше. След смъртта на Ницше сътрудничи в издаването на произведенията. При Ницше се споменава и като Пиетро Гасти./, тогава студент в Базел и мой близък съратник. С превързана глава, изгарящ от болка, аз диктувах, а той пишеше, преписваше, поправяше — всъщност той бе истинският писател, а аз само авторът. Когато, за голямо учудване на един тежко болен, готовата книга попадна в ръцете ми, изпратих, между другото, и два екземпляра в Байройт. Като чудо на случайността по същото време при мен попадна и един текст на Парсифал, който бе подписан с послание „на моя скъп приятел Фридрих Ницше. Рихард Вагнер, църковен настоятел“. В тази размяна на двете книги сякаш долових някакъв злокобен тон… Като че се кръстосваха шпаги … Във всеки случай и двамата почувствахме това — защото занапред мълчахме. По това време излязоха първите броеве на „Байройтски страници“ — просто разбрах за какво бе крайно време. Невероятно! Вагнер бе станал благочестив…

Онова, което мислех през 1876 година за себе си, чудовищната сигурност, с която приемах задачата си и нейното световноисторическо значение — за това свидетелства цялата книга и най-вече един особено изразителен пасаж — само че и тук, с инстинктивното ми коварство, избягнах думичката „аз“, но не за сметка на Шопенхауер и Вагнер — сега прославих превъзходния ми приятел д-р Паул Рее — който, за щастие, е прекалено фин… Други не бяха така фини — сред моите читатели винаги съм съзирал безнадеждните — например типичния немски професор разпознавам по това, че само заради един пасаж възприема цялата книга като висш реализъм… Всъщност писанието съдържа несъгласие с няколко изречения на моя приятел: по този повод може да се прочете предговора към „Генеалогия на морала“. Ето и текста: Коя е всъщност тезата, до която, със своите разсичащи анализи на човешките действия, е достигнал един от най-дръзките и хладнокръвни мислители, издателят на „За произхода на моралните чувства“? (чети и разбирай Ницше — първият безнравственик ). „Моралистичният човек не е по-близо до света на идеите, отколкото до реалния свят, защото няма свят на идеите.“ Тази теза, защитена рязко и твърдо, въпреки ударите на цялото световно познание (прочетете Преоценката на всички ценности — може би някога — през 1890 година! — тя да послужи за брадвата, която да отсече до корен метафизическата потребност на човечеството) — дали тя ще е благословия или проклятие за хората? Във всеки случай тя има такива възвишени последици, едновременно плодоносна и жестока, с двойствен взор , свойствен на великите постижения…

С тази книга започнах своя поход срещу морала. Не че в нея се усеща и едва доловим мирис на барут — там човек ще почувства съвсем други, много по-благородни ухания, стига да притежава достатъчно силно обоняние. Нито голямо, нито пък малко оръдие: ако влиянието на книгата е отрицателно, това се дължи на по-слабите средства — онези средства, от които влиянието произлиза като крайност, а не избухва като оръдеен изстрел. Това, че завършвайки книгата, човек започва да се отнася с особена предпазливост към всичко онова, което се е наричало „морал“, не е в противоречие с факта, че по страниците й няма да срещнете никакво отрицание, в смисъл на нападка или злост — напротив, книгата е светла и лъчезарна, подобно на сирена, отдала се върху скалите на слънчевите лъчи. Тази сирена бях самият аз — сякаш почти всяко изречение е изпълзяло от безредно разхвърляните скали близо до Генуа, където самотно споделих тайната си с морето. И днес, при случаен допир с тази книга, всяко нейно изречение ми прилича на безкрайно малка нишка, с помощта на която изтеглям от глъбините несравними неща — чудотворното въздействие на спомена просто ме разтреперва. Изкуството й се крие във възможността да задържиш леко и безшумно минаващите край теб неща — ония мигове, които аз наричам „божествени гущери“. Но не да ги сграбчиш, или да ги задържиш жестоко като онзи млад бог, пробол клетото гущерче с върха на копието си — а с нещо друго, също тъй остро — върха на перото… „Има толкова много утринни зари, които не са изгрели“, — тази индийска поговорка е мотото на книгата. Кой е виновникът за настъпването на онова ново утро, на тази още неоткрита нежна руменина, предхождаща новия ден — не, а поредица нови дни! — Преоценката на всички ценности , отскубването от моралните предразсъдъци, утвърждаването и доверието към всичко, което досега е било забранено, презряно и прокълнато. Тази утвърждаваща книга излъчва светлина, любов, нежност, и ги насочва към истински лошите неща, връща им душата, съвестта, висшето право и привилегията за съществуване. Никой не напада морала, дори не го разглежда… Книгата завършва с едно „или?“ — Това е и единствената книга, която завършва с „или?“.