Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Не бих искал да твърдя, че озаглавените с имената на Шопенхауер и Вагнер Несвоевременни трябва непременно да бъдат свързвани с изясняването на двете личности или с психологически въпроси, които ги засягат — естествено без някои изключения. Така например елементарното в природата на Вагнер тук е описано с дълбока и инстинктивна сигурност като артистично дарование, чиито средства и намерения водят до следствията. Всъщност с тази своя творба съм търсил нещо съвършено различно от психологическа гледна точка — едно ново понятие за себеизграждане , за самозащита , стигаща до твърдост — един път към величието и световно-историческите задачи в тяхната неповторима изява. Това с особена прозорливост е изразено в третата част. В този смисъл Платон се е ползвал от Сократ — просто като семиотика. Днес, наблюдавайки отдалеч тези състояния, не мога да отрека, че в основата си писаното се отнася до самия мен. Съчинението „Вагнер в Байройт“ е едно видение за собственото ми бъдеще, докато „Шопенхауер като възпитател“ е моята най-съкровена история, моето раждане . И преди всичко моят оброк ! Това, което съм днес, там, където съм днес — във висини, откъдето не изричам слова, а хвърлям мълнии — колко далеч бях от тях тогава! Но аз виждах сушата и дори за миг не се заблуждавах относно пътя, морето, опасностите — и успех! Великото спокойствие в обричането, щастливият поглед в бъдното, което няма да остане само обещание! Тук всяко слово е преживяно дълбоко и вътрешно, свръхболезнено, от някои думи сякаш капе кръв. Но над всичко се носи полъхът на великата свобода — самите рани не са упрек. Аз приемам философите като един страхотен и заплашителен експлозив, отделяйки истинското понятие философ от всичко друго, включващо в себе си даже Кант, да не говорим за разни други кротко преживящи академици и професори — в това отношение съчинението е просто неоценимо учение, особено като се знае, че не става дума за „Шопенхауер като възпитател“, а за неговата противоположност — „Ницше като възпитател“. Това, че тогавашното ми писане бе занятие на учен, както и другото — че си разбирам от занаята, не са без значение относно схващането на психологията на учения — то изразява чувството за дистанция , дълбоката сигурност в това, кое е задачата и кое — средствата, междинните актове и страничните неща. Бях достатъчно умен да постигна многостранност, за да се стремя чрез нея към еднозначното, за да мога накрая да стана едно . Просто трябваше известно време да бъда и учен.

„Човешко, твърде човешко“ е паметникът на една криза. Това е една книга за свободни духове — почти всяко нейно изречение изразява победа — чрез нея се освободих от всичко, чуждо на моята природа. Например чужд ми е „идеализмът“, което личи и от заглавието — там, където вие виждате идеалното, аз виждам „човешкото, твърде човешкото“… Аз по-добре познавам хората… Думата „свободен дух“ не би трябвало да се разбира в никакъв друг смисъл, освен като освободен дух , станал отново господар сам на себе си. Тук тонът напълно се променя: книгата е умна, ясна, при определени обстоятелства твърда и шеговита. Страстното течение в дълбините на повърхността се овладява от противопоставената му особена душевност, свойствена на аристократичния, изискан вкус. Това е причината да свързват издаването на книгата (1878) със стогодишнината от смъртта на Волтер . Защото, за разлика от ония, които му подражаваха, той беше истински рицар на благородния дух, какъвто съм и аз. Името на Волтер, поставено преди моето — това за мен действително означава напредък. При по-внимателно разглеждане действително се разкрива един непоколебим дух, познаващ всички тайни кътчета, в които идеалът е като у дома си, където са устоите му и неговото последно сигурно убежище. С факел, хвърлящ не спокойна и равномерна, а бляскаво режеща светлина, той осветява отвътре подмолния сеят на идеала. Това е истинска война, но без дим и барут, без войнствени етюди, без патос и скършени крайници — та дори само това би било „идеализъм“. Но тук заблудите една след друга се поставят върху ледена повърхност — така идеалът не бива опровергаван — той просто се вледенява. Тук например виждаме замръзнал „гения“, на следващия ъгъл — „светеца“, по-нататък забелязваме, вкочанен между ледените висулки, „героя“, накрая е скована „вярата“ или така наречените „убеждения“, значително е охладняло „съчувствието“, почти навсякъде е смразено „нещото в себе си“…