Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

За да се изясня пред вас като психолог, ви предлагам един любопитен къс психология, взет от „Отвъд добро и зло“. Впрочем забранявам всякакви предположения относно личността на по-долу описания. „Геният на сърцето, носещ в себе си великото, изкусител божи и роден обаятел на съвести, чийто глас умело се впуска в глъбините на душата, а в погледа и словото му скрита е съблазън и който майстор е в това, да осветява — и то не себе си, а онова, което е за следващите го усилието в повече , за да се трупат и нататък те около му и все по-вътрешно и себеубедено да го следват… Геният на сърцето, пред който крясъкът, себедоволството притихват, и който научава ги да слушат, който огрубелите души изглажда, предложил им копнеж нов да изпитат — смирени във безкрайно огледало да отразяват висините на небето… Геният на сърцето, който приучава ръката на простака в грациозност, който на други ценното открива — отколе там забравено и скрито, изпод леда изравя той ведрото, препълнено със доброта и сладост, който е вълшебна пръчица, превръщаща във злато зърното, от стари времена погребано под тинята… Геният на сърцето, чието докосване обогатява всекиго да бъде той не от благосклонност стреснат, не уж щастлив — а влачещ добрината чужда — а истински богат, ощастливен, разпукнат пролетно от полъха на вятъра, стопяващ снеговете — по-малко сигурен, по-нежен и по-крехък, с надежди пълен — нека и безименни, с копнежи пълен, с най-висши стремления, а също и с гнева и недоволството, които вечно придружават отлива…“

За да бъдем справедливи към „Раждането на трагедията“ (1872), е необходимо да забравим някои неща. Произведението въздействаше и просто заслепяваше с онова, което по принцип бе погрешно в него — със своето практическо изследване относно евентуалното разглеждане на Вагнерианството като симптом на възход . Точно поради това произведението е събитие в живота на Вагнер: от тук нататък на него се възлагат големи надежди. И днес, при определени обстоятелства, най-вече във връзка с Парсифал, ми задават въпроса: как съм могъл да имам такова високо мнение относно културната стойност на това движение. Творбата често бе цитирана като „възраждане на трагедията от духа на музиката“ — просто хората са имали слух само за новата формула на изкуството, намеренията и задачата на Вагнер — и поради това не са чули същественото. Точното заглавие би било „Единство и песимизъм“ — поука за това, как гърците са се справили с песимизма, с какво са го преодолели … Именно трагедията доказва, че гърците не са били песимисти — Шопенхауер греши тук, както впрочем и навсякъде. Разглеждано непредубедено, „Раждането на трагедията“ е просто ненавреме появило се произведение — не е за вярване, че то бе започнато сред тътена на битката при Вьорт. Тези проблеми премислях в студените септемврийски нощи пред стените на Мец, когато служех в лазарета — човек направо би помислил, че тези редове са поне петдесет години по-стари. Произведението е политически индиферентно — „не-немско“, както бихме се изразили днес — то вони отблъскващо хегелиански и леко ухае на погребалния шопенхауеров парфюм. Една „идея“ — за противопоставянето на „дионисиевото“ и „аполоновото“, преведена на метафизичен език — и самата история като развитие на тази „идея“ — е издигната в трагедията като противоположност на единството. От тази гледна точка тук са противопоставени неща, които никога не са се срещали лице в лице — сега те са осветени и разбрани поотделно… Например операта и революцията… Разбирането, осмислянето на Дионисиевия феномен при гърците се крие в две решаващи новости , разгледани в книгата: едното е първичната психология, което е коренът на цялото гръцко изкуство. Второто е вникването и изясняването на Сократизма — Сократ, разгледан като оръдие на гръцкото разложение и за пръв път разпознат като типичен декадент . „Разумността“ против инстинкта. „Разумността“ на всяка цена — разгледана като опасна сила, погребваща живота. Цялата книга е едно дълбоко и враждебно мълчание за християнството. То не е нито „аполоново“, нито „дионисйево“, то отрича всички естетически ценности — единствените ценности, които „Раждането на трагедията“ признава и утвърждава. Християнството е в най-дълбок смисъл нихилистично, докато дионисиевият символ достига пределните граници на утвърждаването . За християнските проповедници все пак е загатнато — като за „коварни гномове“, като за „подмолното“…