Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Към вас, опиянени от загадката, щастливи в сумрака на неизвестното, с души и флейти — от всяка безизходна бездна мамени.

— Защото вие не слепешком опипвате и боязливо, а онова — от вас вече отгатнато — омразно е вам всекиму да разкриете…

Тук искам да кажа няколко думи и за моето изкуство на стила — да споделиш едно състояние, едно вътрешно патетично напрежение, да го изразиш със знаците и съответното им темпо — в това е смисълът на всеки стил — и ако приемем, че при мен броят на вътрешните състояния с цялата им многостранност е огромен — което означава и притежание на множество стилови възможности — значи у мен се съдържа и цялото богатство на стиловата палитра, известна на човечеството. Един стил е добър , когато прави съпричастно всяко вътрешно състояние, когато не греши в символите и знаците, в темпото им, в жестовете — твърдя, че всички закони за даден период са всъщност изкуство на жеста. В това отношение притежавам безпогрешен инстинкт. Добър стил сам за себе си — това е чиста глупост, просто „идеализъм“, нещо като „красивото е себе си“, като „доброто в себе си“, като „нещото в себе си “… И все пак предполагам, че съществуват уши, способни да възприемат един такъв патос, който може да споделя. Например тях търси моят Заратустра — бедният! — още дълго няма да ги открие по света. Трябва да си на нивото на нещото , за да можеш да го оцениш. В този смисъл едва ли ще се намери някой, който да разбере изкуството , за което става дума, и което се прахосва — защото никой до днес не е прахосвал такива нови, нечувани, недостигнати средства на изкуството. Съмнително бе, дали подобна творба може да се напише на немски език — лично аз преди бих го отрекъл безкомпромисно. Преди мен изобщо не знаеха какво да правят с немския език — и с езика изобщо. Аз пръв открих изкуството на великия ритъм, на великия стил в периодичността като израз на чудовищно въздигане и сгромолясване в сублимните, нечовешки страсти. С една дитирамба, подобна на последните от третата част на Заратустра, Седемте печата, аз се отдалечих на хиляди мили от онова, което дотогава се наричаше „поезия“.

Това, че от страниците на книгата ми говори един психолог , който няма равен на себе си — е вероятно първото прозрение, до което достига прилежният ми читател — един читател, какъвто заслужавам и който ме чете така, както добрите стари филолози четяха Хораций. Изреченията и словата, в които днес дълбоко вярва целият свят — да не говорим за разни псевдофилософи, моралисти, празноглавци и тиквеници — при мен звучат като наивни грешки: както например вярата, че „неегоистично“ и „егоистично“ са противоположности, докато азът е просто един „висш шемет“, един „идеал“… Няма нито егоистични, нито неегоистични действия — и двете понятия са психологически безсмислици. Както и това, че „човек се стреми към щастието“. Или че „щастието е награда за добродетелта“. Или че „удоволствие и неудоволствие са противоположности“. Моралът фалшифицира из основи цялата психология — той я „ премо -рализира“, и то дотолкова безобразно, че дори и любовта бе наречена „неегоистична“. Всъщност трябва да си много стабилен, да стоиш страшно здраво на краката си, иначе не би могъл да обичаш. Жените най-добре знаят това — от несамостоятелните, по принцип „обективни“ мъже, те създават онова, което им е угодно… Мога ли все пак да изразя предположението си, че познавам жените? Това е част от моята дионисиева зестра. Кой знае — може би съм първият психолог на вечно-женското. Всички жени ме обичат — позната история — освен нещастничките, „еманципираните“, при които способността да имат деца е закърняла. За щастие аз не желая да се оставя да ме разкъсат — защото съвършената жена, когато обича, разкъсва… Познавам добре тия любвеобилни менади… Какви опасни и коварни малки хищници! И при това толкова приятни… Една малка женичка, в желанието си да отмъсти, би преобърнала съдбата, би намерила сили да я надбяга… Жената е неизразимо по-зла и по-хитра от мъжа — а женската доброта е вече форма на израждане… При всички „добри души“ в основата стои някаква физиологическа неуредица — не се доизказвам, за да не стана меди-циничен /Игра на думи — в немския ако думата „медицински“ се раздели с тире, значението става „меди-циничен“. В случая Ницше иронизира възможността да навлезе в специална област или да се изрази цинично…/ Този отчаян спазъм за равноправие е направо болестен симптом — това е ясно за всеки лекар. Жената, колкото е по-истинска, се бори със зъби и нокти против правата изобщо — защото под формата на вечната борба между половете природата отдавна й е отредила първенството… Чуйте, ако можете, моята дефиниция за любовта — защото тя е нещо достойно за философско разглеждане. Любов — нейно средство е войната, а основа — смъртната вражда между половете. Чухте ли моя отговор на въпроса „Как можеш да спасиш една жена?“ — Правиш й дете. „Мъжът е за жената средство, целта е винаги детето.“ Тъй рече Заратустра /Тъй рече Заратустра, Речите на Заратустра, За стари и млади женички. Превод Жана Николова-Гълъбова./. „Еманципацията на жената“ — това е инстинктивната омраза на неудачната , това е опълчване на негодните за раждане жени против сполучливото, успешното — а тази борба срещу мъжа е просто едно лъжливо средство, прикритие, тактика. Издигайки се към онова „жената в себе си“, към „висшата жена“, „жената-идеалистка“, те просто искат да снижат общото ниво на жената и женското — за това няма по-сигурни средства от гимназиалното образование, панталоните и политическото право. В основата си еманципираните са анархистки в света на вечно женското, те са изпадналите, чийто най-долен инстинкт е отмъщението… Една категория най-зъл идеализъм, — проявяващ се и при мъжете, както при типичната стара девственица Хенрик Ибсен — си поставя най-съвестно за цел да отрови половата любов — и то в нейната най-вътрешна природа… И за да не оставя капчица съмнение както в повърхностното, така и в сериозното разбиране на този въпрос, ще спомена още нещо от моралния ми кодекс против тоя порок — а с думата порок определям и същевременно се опълчвам срещу всяка анти-природа, за любителите на красиви думи — на идеализма. И така: „Проповедите за целомъдрие са открито подстрекателство към анти-природното. Всяко презиране на половото общуване, всяко негово омърсяване с понятието «нечисто» е престъпление срещу живота — то е истинският грях срещу святостта на живота.“