Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Друга една мъдрост и чувство за самозащита се състои в това, да се разбира възможно по-рядко и да се избягват ония състояния и отношения, при които си задължен, просто си осъден да се откажеш от свободата си, от инициативата си, когато трябва само да реагираш. Доказателство за това е отношението към книгите — защото онзи, който прелиства непрекъснато (за един филолог това може да стигне до 200 тома дневно), накрая губи възможността си да мисли. Ако не прелиства — не мисли. Всъщност той не реагира на дразнението (примерно прочетена мисъл) защото мисли , а той просто отговаря на тази мисъл. Така ученият употребява цялата си мисловна дейност в потвърждение или отрицание на вече казаното, на вече мисленото — самият той повече не мисли… Инстинктът за самосъхранение у него е закърнял, атрофирал — в противен случай той би се съпротивлявал на книгите. Ученият е декадент . С очите си съм виждал надарени, богати и свободно изградени натури, които от прекомерно много четене още на тридесет години са като кибритени клечки — трябва да ги драснеш, за да светнат, „да родят“ някоя мисъл. В ранна утрин, пред свежестта и силата на настъпващия ден, пред изгрева — да четеш книга — това аз наричам порочно!

На това място вече не можем да заобиколим въпроса как се става такъв, какъвто си . По този начин докосвам върха в изкуството на самозащитата — егоизма . Ако приемем, че предопределението, съдбовността на задачата ти, далеч надхвърлят средната мярка на твоите възможности, то за теб няма по-голяма опасност от това — да се сблъскаш с тази задача. От тази гледна точка грешките в живота имат своя смисъл и стойност — временните колебания, отклонения, „отстъпления“, наличието на сериозен подход към други задачи, които те отклоняват от задачата ти , — те също имат своята роля. Тук се появява една бих казал висша мъдрост: където максимата noske te ipsum /познай себе си/ би била рецепта за упадък, там самозабравата, самозаблудата , самоподценяването и самоограничението стават разумни. Ако се изразим морално — любовта към ближния, животът за другите и за друго може да стане предпазна мярка, да изрази висша самостоятелност и егоизъм. Това, че в случая заставам на страната на безкористния подтик против моите правила и убеждения, е изключение, този подтик подхранва егоизма и самодисциплината . Необходимо е да запазиш повърхността на съзнанието си — защото то е само повърхност — чиста от всякакви императиви. Предпазливост пред големите приказки и пред великите етюди! Въпреки някои твърдения е глупост да се приеме, че инстинктът сам, отрано, „разбира сам себе си“. През всичкото това време той е непрекъснато под влияние на нарастващата и навлизаща все по-дълбоко „организираща“, „господстваща“ идея — тя започва да заповядва, да те връща от страничните пътища, по които си решил да се отклониш, тя подготвя отделни качества, веднъж вече доказали се като задължителни по пътя към цялото; тя определя порядъка на всичко далеч преди да е посочена, да е спомената дори, каквато и да е „задача“, „цел“ и „смисъл“. Гледан от тази страна, животът ми е просто великолепен. Задачата преоценка на всички ценности вероятно би изисквала повече способности, отколкото са присъщи на отделен човек — и особено противоречиви способности, които обаче не си пречат взаимно, не се унищожават. Подреждане на способностите „по ранг“, дистанция, изкуство „да разделиш, без да породиш вражда“, чудовищна многостранност — но не и хаос — това са предпоставките, дългият и индивидуален труд в изкуството на моя инстинкт. Неговата висша закрила се оказа толкова силна, че дори и не предполагах онова, което расте у мен — всички мои способности просто избликнаха изведнъж в пълната си зрялост и съвършенство. Изобщо не си спомням някога да съм изпитвал затруднения — в моя живот няма и следа от борба — аз съм пълна противоположност на героичната натура. Да „искам“ нещо, да „се стремя“ към нещо, да имам „цел“, „желание“ — всички тия неща не познавам от собствен опит. Още сега, когато гледам бъдещето си — едно далечно бъдеще — го виждам като спокойно море — никакво изискване не го вълнува. Изобщо не желая нещо да се променя — най-малкото да се променям аз самият. Но винаги съм живял така . Никога не съм пожелавал нещо… Кой друг би казал, че на четиридесет и четири години не се е стремил към чест, жени, пари … Не че съм нямал тези неща… Така един ден станах университетски професор — никога не съм го допускал, защото бях само на двадесет и четири години. По същия начин две години по-късно станах филолог — в смисъл, че първата ми филологическа работа, изобщо моето „начало“, бе издадена от моя професор Ричл в списанието му „Рейнски музей“. (Споменавам името на Ричл с почит — единственият гениален учен, когото съм виждал. Той притежаваше оная приятна поквара, отличаваща нас, тюрингците, и която прави дори и един немец симпатичен — ние сами избираме страничните пътища в търсене на истината. С тези думи не искам да подценя и моя земляк, умния Леополд фон Ранке. /Леополд фон Ранке (1795 — 1886), немски историк. Защитавал тезата, че историците не трябва да насочват, а само да показват всичко „така, както е било“/)