Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Каквото и да казвам — нямаше да издържа младостта си без музиката на Вагнер. Защото бях осъден да бъда немец. Ако искаш да се освободиш от някоя непоносима тежест, необходим ти е хашиш. Е, Вагнер ми бе необходим. Той е par exellence противоотровата за всичко немско — и все пак отрова — не оспорвам… От мига, в който чух един клавирен откъс от Тристан — моите почитания, господин фон Бюлов! — аз бях вече вагнерианец. По-старите трудове на Вагнер оставих настрана — все още много жестоки, много „немски“. И до днес търся подобно заслепяващо произведение като Тристан — напразно го диря из всички изкуства — което да притежава едновременно тъй зловеща и сладка безкрайност. Всички чудеса на Леонардо да Винчи губят магията си при първите звуци на Тристан. Това произведение е non plus ultra Вагнер и единствено Вагнер — в Майстерзингерите и в Пръстена той търсеше отмора от него. Да оздравееш — това за една натура като Вагнер е отстъпление … Просто смятам за неоценимо щастие факта, че съм живял точно по това време и точно между немци, за да узрея за тази творба: до там стига и моето психологическо любопитство. — Светът е беден за оногова, който не е изпитал това „адско блаженство“ — ако ми позволите да употребя тази мистична формула. Мисля, че познавам по-добре от всекиго чудовищното, създадено от Вагнер, ония възхищения, на които бе способен единствено той. Аз, който съм достатъчно силен, за да приема най-съмнителното и опасното като предимство и чрез него да увелича мощта си — смятам Вагнер за най-големия Свой благодетел. Онова, в което сме сродни, в което сме единни и което сме преживели дълбоко и страстно като хора от настоящия век, завинаги ще свърже имената ни; и както Вагнер е едно недоразумение за немците, аз също съм и занапред ще остана подобно недоразумение. Като начало са нужни поне два века психологическа и артистична дисциплина, господа германци!… Но това не се наваксва…

За хора с по-изострени сетива бих добавил още нещо — какво всъщност искам от музиката. Да бъде ведра и дълбока — като октомврийски следобед. Да бъде нежна, прелестна и подла — като мъничка сладка женичка… Никога не бих се съгласил, че един немец би могъл да знае що е музика… Най-великите немски музиканти са чужденци — славяни, хървати, италианци, холандци — или евреи; а в други случаи са от силната, но вече измряла немска раса — като Хайнрих Шютц, Бах и Хендел. Аз все още съм достатъчно поляк, за да отдам остатъка на Шопен; по няколко причини изключвам Вагнеровата идилия за Зигфрид; може би бих добавил и нещо от Лист, който със своите най-възвишени оркестрови акценти превъзхожда всички музиканти; накрая отдавам признание на всичко, което е израсло отвъд Алпите, т.е. отсам … Не искам да намесвам Росини, още по-малко своя музикален юг — музиката на приятеля ми, венецианеца маестро Пиетро Гости . А когато говоря за отсам Алпите, аз имам предвид Венеция. Търсейки друга дума за музика, обикновено намирам само Венеция. Не правя разлика между сълзи и музика — познавам щастието да мисля за юга, макар и не без известен страх.

Във всичко това — изборът на храна, местожителство и климат, а също и почивка — се крие инстинктът за самосъхранение, който най-недвусмислено се изразява в чувството за самозащита . Да умееш да не виждаш и да не чуваш много неща, да ги пропускаш край себе си, основна мъдрост и първо доказателство за това, че не си случаен, а избран. Удобна дума за определение на инстинкта за самосъхранение е вкус. Нейният императив отрича не само в ситуациите, където да кажеш да би означавало незаинтересованост или липса на самочувствие, а и там, където желае възможно по-малко „не“ . Да се откъснем за малко от онова, което отрицанието изисква винаги и навсякъде. Смисълът на това е, че непрекъснатите отбранителни реакции, дори и най-незначителните, но превърнали се в навик, предизвикват извънредно и напълно излишно изразходване, а оттук и обедняване. Най-голямото ни разпиляване е породено от ежедневните дребни неща. Защитата, недопускането на нещо — това също е форма на раздаване, на отдаване — нека не се заблуждаваме — тя е просто една сила, пропиляна в негативен смисъл. В определена ситуация можеш да бъдеш толкова слаб, че да нямащ възможност за защита. Да приемем, че излизам от дома си и попадам не в тихия аристократичен Торино, а в някой малък немски градец — собственият ми инстинкт ще се опълчи, за да се запази от онова, което се старае да нахлуе от онзи омразен свят в тялото ми. Или пък изведнъж се намеря в някой неголям немски град, където не израства нищо, а отвсякъде е домъкнато и добро, и лошо. Нима в такъв момент няма да настръхна като таралеж ? Но да имаш бодли — това е прахосничество, двоен лукс — когато вместо това можеш да бъдеш с щедра ръка…