Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

За мен най-великият лирик е Хайнрих Хайне . Напразно търся из богатството на хилядолетията толкова сладостна и страстна музика. Той притежаваше такава божествена ирония, без която не бих си представил съвършенството — оценявам хората и расите по това, доколко те не правят разлика между бог и сатир! А как владее той всичко немско! Един ден ще кажат, че Хайне и аз сме първите артисти в немския език — чудовищно далеч от онова, което са направили с езика обикновените немци. Вероятно съм дълбоко сроден на Байроновия Манфред: подобни пропасти открих у себе си — още тринадесет годишен бях узрял за тази творба. Мълчаливо, но строго бих погледнал онези, които в присъствието на Манфред биха споменали Фауст. По отношение на всяко понятие за „великото“ немците са просто неспособни — доказателство е Шуман. Инстинктивно протестирам срещу този сладникав саксонец, създал антиувертюрата на Манфред, за която Ханс фон Бюлов твърди, че не е виждал друго подобно нещо върху нотен лист — това било истинско изнасилване. Ако потърся своята висша формула за Шекспир , стигам само до откритието на неговия замисъл за образа на Цезар. Подобно нещо нито се научава, нито се отгатва — тук или си, или не си. Великият поет черпи само от своята реалност, докато накрая вече сам не издържа собствената си творба… Когато хвърля поглед към Заратустра, половин час се разхождам насам-натам из стаята, неспособен да сдържа сълзите си. Не познавам по-сърцераздирателно четиво от Шекспир — какво ли трябва да е сполетяло този човек, за да има нужда да се превърне в палячо? Може ли да бъде разбран Хамлет? Не колебанието, а сигурността е онова, което влудява… Но за това трябва да си дълбок — да си пропаст, да си философ — за да почувстваш… Ние всички се страхуваме от истината. И нещо, в което съм инстинктивно сигурен — прародителят на тази неприветлива и самоизмъчваща се литература е лорд Бейкън — какво ме интересува достойният за съжаление брътвеж на американските глупци! Силата за визуално възприемане на най-могъщата реалност не само понася мощта на делото, чудовищността и престъплението — самата тя е тяхна предпоставка . Дълго време не знаехме нищо за лорд Бейкън, първият реалист в истинския смисъл на думата, да разберем какво е направил, какво е искал, какво е преживял. И по дяволите, господа критици! Ако бях издал Заратустра под чуждо име, например от името на Рихард Вагнер, нямаше да ви стигнат и две хилядолетия да отгатнете, че авторът на „Човешко, твърде човешко“ и ясновидецът от Заратустра са едно и също лице…

Когато говоря за почивките в живота си, не мога да не споделя моята благодарност към онова, което най-много ми е помогнало да се разтоварвам. Без съмнение това бяха близките ми отношения с Рихард Вагнер. Не оценявам така високо всички други мои контакти — за нищо на света не бих заменил дните, прекарани в Трибшен — дни на доверие, на веселост и сублимност — на дълбоки мигновения… Не зная какво други са преживявали с Вагнер, — нашите отношения бяха безоблачни. И тук отново се връщам във Франция — без основание, но с презрителна усмивка към всички вагнерианци, които смятат, че му оказват чест, опитвайки се да го видят подобен на тях самите . За мен, който съм чужд на всичко немско и само от близостта си с немци получавам стомашни смущения, докосването ми до Вагнер бе просто първата глътка свободен въздух в живота ми — чувствах го, почитах го като нещо чуждо , като противовес, като страстен протест срещу всички „немски добродетели“. Ние, които сме прекарали детството си в застоялия въздух на 50-те години, по необходимост гледаме песимистично на понятието „немско“ — просто не можем да бъдем други, освен революционери — няма да приемем нищо, начело на което стои някой лицемерен мърморко . Безразлично дали е облечен в яркочервено или е намъкнал хусарска униформа… Е! Вагнер бе революционер, затова той избяга от немците… Един истински артист няма в Европа друго отечество, освен Париж — деликатес за всички изкуства — усетът, нюансът , психологическата нежност — тия неща се срещат единствено там. Никъде другаде не съществува тази страст в отношението към формата — тази сериозност към par mise en scene /инсценирането/ — това е парижката сериозност par excellence. В Германия нямат и понятие за чудовищната амбиция, скрита в душата на парижкия артист. Немецът е добродушен — Вагнер не бе такъв… Но аз говорих достатъчно в „Отвъд добро и зло“ за това — към какво принадлежи Вагнер и кои са неговите най-близки родственици: това е късната френска романтика, ония устремени художници и артисти като Дьолакроа, като Берлиоз — просто болни в същината си, неизлечими, фанатици на израза , виртуози във всичко… Кой бе изобщо първият интелигентен привърженик и последовател на Вагнер? Шарл Бодлер — същият, който пръв разбра Дьолакроа, този типичен декадент , в когото се припозна целият артистичен род — вероятно Бодлер бе и последният… Онова, което не мога да простя на Вагнер — че умишлено обърна погледа на немците към произхода им — че се свърза с Райха… Там, където се простира Германия, културата се разлага …